Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Заткнись7! – Прокопович се изплюва пренебрежително в боровите иглички. – Млъквай, женчо, и си вземи оръжието. Ще живеем.

Вълците приближават, а Прокопович поглежда надолу към долината. На това възвишение е ясно и слънчево, но равнината отвъд моста, където се намира селото, е облачна, окъпана от пурпурночервено сияние, сякаш осветена от черна светлина.

Значи, това е мястото, на което ще умра, мисли си Прокопович.

Тогава на поляната пристъпва първият вълк, мъжки, с жълти като луната очи.

Истинско чудовище, поне петдесет кила. Като дете по време на един лов с баща си Чеслав видя вълк, по-малък от този, да поваля лос.

Жалко, че не съм лос, мисли си мъжът.

– Изправи се, глупако – казва той на Кирил.

Приятелят му става на крака.

Двамата застават гръб в гръб с насочени пушки.

Прокопович знае какво да прави с вълците. Стоиш на място. Ако не мърдаш, ще проявят респект и ще живееш. Ако побегнеш, мъртъв си.

Вълците започват да се скупчват около тях. Идват още и още. Групите от животни започват да се смесват, обединяват се, преплитат се. Ръмжат, издават гърлени звуци, щракат със зъби, рязко избухват във вой. Вълците оформят кръг около тях. Напредват, отдръпват се. Във въздуха се носи какофония от звуци.

Прокопович усеща, че Кирил трепери зад гърба му.

– Стой неподвижно, мудак8 – скарва се той на Кирил. – Ако не мърдаме, ще оцелеем. Побегнем ли, мъртви сме. Подушват страха ти.

– Это пиздец, это пиздец9 – проплаква Кирил. – Такава лудост, такава лудост.

Кирил натиска спусъка на оръжието си и произвежда изстрел, като се прицелва почти наслуки сред множеството от вълци. Чеслав чува как оръжието се удря в лакътя му. Във въздуха плисва кръв като струя ярък тъмен боровинков сок, чува се пронизителен вой.

– Кирил! – крещи Прокопович. – Не!

Чува приятелят му отново да натиска спусъка. Още вой и кръв. Вълна от нов интерес се надига сред кръга, прилив на настървен лай.

Майната му, мисли си Чеслав. Майната му. Той също стреля по множеството.

Убиват около седем. Продължават да прииждат още.

Тогава Кирил решава да бяга. Напуска поста им в средата на кръга и се опитва да се измъкне. Миг по-късно – едва след част от секундата, след толкова кратък момент, че не може да се опише дори като миг – обръчът от вълци рязко се свива. Телата им се превръщат във вихър от козина, ръмжащи гърла, тъпчещи крака, разкъсващи зъби, всичките се скупчват един върху друг. Прокопович изстрелва още шепа патрони по ордата, но е безполезно. Вълците се роят върху двамата мъже, докато те изчезват под тях.

След няколко минути врявата утихва. Глутницата се разпръсва и вълците се разделят, бродят по полето, започват да се търкалят и да ръмжат, но не с предишната агресия, а на игра.

Чеслав и Кирил са изчезнали. Няма тела. Тревата и боровите иглички на земята са окървавени. Муцуните и бърните на много от вълците са изцапани с кръв, а част от тях я облизват от влажната си сплъстена козина. Някои се сборичкват за кокал. Самите мъже обаче са изчезнали.

5 Повече... не мога! (руски) – Б. р.

6 Тръгвайте! (руски) – Б. р.

7 Млъквай! (руски) – Б. р.

8 Задник (руски). – Б. р.

9 Това е катастрофа (руски). – Б. р.

Сигурен съм, че съм приличал на зомби, току-що изпълзяло от криптата си, когато отворих вратата на апартамента ни. Чух тракане и подрънкване, Клои разтоварваше покупки в кухнята. Оставих ключа в ключалката и изтичах по коридора.

Застанах на вратата в кухнята, а съпругата ми ме изгледа, сякаш бях напълно полудял. Огледах се: покрит с чернилка и мръсотия и задъхан, след като бях тичал по обратния път от парка „Брайънт“.

Но не бях луд.

За пръв път от десет години знаех, че съм прав.

– Здрасти – казах.

– Е – отвърна тя. – Как мина срещата с кмета?

Тонът ѝ беше саркастичен.

– Изключително продуктивно.

Клои беше коленичила пред отворения хладилник, изправи се и го затвори.

– Току-що звъняха от кабинета на кмета. Какво ти се е случило, по дяволите?

Взех буркана с кетчуп, който тя разсеяно държеше в ръка, и го оставих внимателно на кухненския плот. Хванах я за раменете и се опитах да си поема въздух.

– Разгадах го! – задавих се от вълнение. Опитах се да се овладея. – Причината за нападенията... не е вирус... дължи се на феромони.

Клои ме погледна въпросително.

– Не звучиш логично, Оз.

Понечих да се отпусна на един стол до кухненската маса.

– Да не си се докоснал до мебелите! – спря ме Клои.