Джеймс Патерсън - Зоопарк

Никога в човешката история не е имало момент, в който хората да са били така дистанцирани от животните. Толкова отдръпнати от тях както психологически, така и физически. Ако сте човешко същес­тво, да кажем на място като това, където живея аз, Ню Йорк, няма да ви се наложи да общувате с нечовешко същество цял ден. Това ме кара да се замисля какъв е бил светът преди индустриалната революция. Хората са имали нужда от волове, за да орат полетата. Най-бързият начин да се стигне от едно място до друго е бил конят. Познаването на животните, близкото общуване с тях е било начин на живот. Това важи все по-малко за все повече хора сега. Хомо сапиенс толкова се доближава до кучетата, че дори еволюционното ни развитие е свързано. Генетичните разлики между човек и шимпанзе са същите като на два подвида мармоти с общ произход, които са се развили на двата бряга на една и съща река – и все пак дори Атила беше засегнат. Със сигурност коренът на ЧЖК беше някоя много, много малка, много, много скорошна промяна. Тази промяна трябва да зависеше от човечеството, защото, изглежда, ние бяхме единствените бозайници на планетата, които не бяха засегнати. По някаква причина каквото и да ставаше, то не пречеше на мозъците ни, но определено не се отразяваше добре на мозъците на другите бозайници.

Да, наистина беше зоопарк, помислих си, спрях водата и се загледах през решетките към Седма улица. Само че, изглежда, оттук нататък представителите на хомо сапиенс щяха да стоят в клетките.

Двайсет минути по-късно таксиметровият ми шофьор включи реге музика и запълзяхме нагоре в задръстването по „Бауъри“ за ранната ми среща. Обикновено бих се подразнил от шума. Тази сутрин обаче суматохата в Ню Йорк ми се стори странно успокояваща. Докато стигнем района на Флатайрън, бях започнал да мисля с умиление за непомръдващия трафик и неоправданите клаксони.

Без значение дали имаше бедствие, или не, днес хората отиваха на работа. Голямата ябълка още не беше получила известието за края на света.

После видях куче на тротоара. Движеше се на север от 34-та улица.

От източния край на Трето авеню, на половин пресечка пред нас приближаваше черно-бяла шотландска овчарка със среден размер и мръсна синя панделка около шията. Кучето беше само и докато го наблюдавах, започна да си проправя път през уличното движение, за да пресече авенюто от изток на запад.

Онова, което ме накара да бъда нащрек, беше целеустремеността на животното, преднамереното му спокойствие. Уличните кучета обикновено изглеждат виновни и се опитват да се измъкнат възможно най-бързо, особено в голям град посред бял ден. Това куче не вървеше нито твърде бързо, нито твърде бавно, не поглеждаше никого. Беше съсредоточено, уверено – изглежда, се беше запътило нанякъде.

Изведнъж ме обзе предчувствие.

Наведох се напред.

– Спрете таксито, моля – казах.

– Тук?

Подадох му банкнота.

– Задръжте рестото.

– Искате ли касова бележка?

Вече бях излязъл от колата и след като за малко не се нанизах на решетката на камион за бира, затичах се по Трето авеню и се отправих на север в преследване на кучето. Завих по 41-ва улица и погледнах наляво, посоката в която беше тръгнало животното. В първия момент не видях нищо. После излязох напред, надникнах иззад колоната паркирани коли и зърнах да се размахва бяла опашка близо до Лексингтън Авеню.

– Какво си мислиш, че правиш, по дяволите? – изкрещя ми един пътен полицай, докато пресичах разделителната линия.

Не свалях очи от опашката на колито, а малките му бели крачка набираха скорост и то прекоси Парк Авеню една пресечка на запад.

Затичах се с всичка сила и успях да го проследя, докато прекосяваше Мадисън Авеню. Продължи по 41-ва, насочи се към Пето авеню, а после към стълбището на Градската библиотека на Ню Йорк.

Стигнах до Пето авеню точно навреме, за да видя как кучето поема на север по тротоара от западната част на булеварда към ъгъла с 42-ра улица.

Проправях си път през астероидния пояс от излезли рано граждани и се затичах по източната страна на авенюто успоредно с кучето, което сериозно беше набрало скорост и бягаше към 42-ра.

Изчаках десет безкрайни секунди, за да се смени светофарът.

Щом най-после се случи, хукнах с все сила през Пето авеню, огледах го надлъж и нашир, а после се обърнах на изток и на запад по 42-ра. Кучето можеше да е тръгнало навсякъде – може би към парка „Брайънт“ зад библиотеката на запад. Можеше и да се е шмугнало в някоя от кулите с офиси наоколо.