Джеймс Патерсън - Зоопарк

Трябва да преживее още два дни, мисли си тя. Ако горилите се върнат, за нея няма никакъв шанс.

Седнала е в леглото и се поклаща напред-назад. Отчаяна е.

После долавя нещо. Изпитва натрапчиво усещане за присъствие, сякаш Силвия е до нея в стаята, невидима я наблюдава. Не само това, но любовницата ѝ е бясна, че Барбара се държи като безпомощно девойче в беда, че се поддава на паниката.

На нищо ли не съм те научила? сякаш ѝ казва присъствието на Силвия. Стегни се, момиче. Дръж се като достойна жена.

Барбара се изправя на крака, отмята сивкавата мрежа против комари. Приятелката ѝ е права. Тя трябва да направи нещо. След миг ще знае какво.

Зад бараките за складиране има варели с бензин за генераторите. Барбара може да напълни няколко туби, да залее първия ред дървета, да запали пожар. Неприятно ѝ е да планира унищожаването на такава прекрасна екосистема, но положението е на живот и смърт. По-конкретно става въпрос за нейния живот и нейната смърт. Вероятно димът ще привлече вниманието на селяните в долината и може би някой ще дойде да провери какво става. Ще я измъкне оттук.

Връща се иззад бараките с две метални туби в ръце, в които се плиска бензин, но чува трошене на клони от лявата си страна. Обръща се. Погледът ѝ се насочва към дърветата. Изпуска тубите. Те се прекатурват в краката ѝ.

Това, което се задава оттам, надхвърля границите на въображението.

На около двеста метра от нея по поляната приб­лижават носорози. Шест огромни рогати носорога.

Това е невъзможно. Как са се озовали тук? Носорозите пасат в низините. Необходимо им е да са в близост до вода. Защо биха мигрирали на повече от сто километра встрани и на няколко стотин метра надморска височина от естествения си хабитат? На какво щеше да се натъкне още? Полярни мечки?

Още животни продължават да прииждат. Носорозите вече са повече от дузина. Гледката е толкова невероятна, толкова нелогична – толкова погрешна.

Създанията се приближават, а в съзнанието на Барбара се събужда спомен. Тя е на единайсет години и стои на първия ред в баптистката църква във Флорида със семейството си. Яростният проповедник посочва с пръст към скромния брой хора на скамейките и чете от Откровение.

„Първото живо същество приличаше на лъв – дек­ламираше той с драматизъм и очи, извърнати към небето, – второто приличаше на теле, третото имаше лице като на човек.“

Настъпил е краят на времето, мисли си Барбара и наблюдава как гигантските животни газят ниската растителност в джунглата. Толкова е отчаяна, че едва не започва да се моли.

Конкорд, Масачузетс

Мобилизирана от Форт Дръм, Ню Йорк, Десета планинска дивизия на капитан Стивън Боуен се състои от два стрелкови екипа от по четирима мъже – малка, но елитна група.

Подредени в типичната клиновидна формация, мъжете се движат в пълен синхрон нагоре по гористия хълм в камуфлажните си облекла. Използват сигнали с пръсти и ръце, безмълвни са и почти невидими. Стандартна оперативна процедура за боен патрул.

Ала фактът, че бойният патрул се придвижва успоредно на велосипедна алея в градския парк „Хап­гуд Райт“ близо до езерото Уолдън в Конкорд, Масачузетс, определено не е стандартна процедура. По-скоро свидетелство за пълен хаос.

Според капитан Боуен по-шантаво от това няма накъде.

Боуен знае с абсолютна сигурност, че това, което вършат, е противозаконно. Би трябвало да помагат на полицаите да регулират движението, а не да предприемат мисия по откриване и унищожаване в обществен парк. Само че заповедите, ако може да се нарекат така, са налице.

Макар да е едва двайсет и седем годишен, Боуен е корав мъж още отпреди трите тежки мисии в Афганистан и Ирак. Думата НЕВЕРНИК е татуирана на гърдите му във вид на дъга с готически шрифт, а на гърба му, под герба с кръстосани мечове на Планинската дивизия, е девизът му: „Убиването няма заместител“.

– Капитане, подножието на хълма – обажда се Кинг. – Движение на позиция шест часа.

– Какво чакаш, редник? – отвръща Боуен. – Действай на мига.

Кинг стреля със своя М16А4.

Очите на Боуен заблестяват, щом чува познатия хевиметъл ритъм на стрелба от автомат, отекваща сред хълмовете.

Има ли нещо по-добро от звуците на изстрели, мисли си той. Кое друго може да предизвика сълзи в очите и твърдост в панталона едновременно?

– Мамка му – мърмори Кинг след три откоса от по три изстрела. – Пропуснах. Мисля, че има още.

– Каза тя – обажда се Чавес.