Джеймс Патерсън - Зоопарк

Рони пада във водата, чувства се като на забавен каданс.

Трол пръв изпада в паника. Мята ръце и крака край преобърнатия траулер, пляска като луд и пръхти.

– Успокой се, мамка му – кресва му Рони. – Свали си ботушите. Пази си силите.

Делфините ги притискат като добитък, мятат се, бърборят, изтикват ги, задушават ги.

Трол продължава да пляска, стиска ръба на потъващата лодка, бори се със стадото делфини. В следващия момент потъва, показва се отново и пак потъва. Този път завинаги.

Същото сполита и Дуейн няколко минути по-късно.

Минава доста време, докато „Леда Лейди Куин“ изчезва под вълните.

Предсмъртното плаване на Рони отнема малко повече време. Щом се уверява, че не му е останало нищо друго, че никой няма да дойде, посреща положението като мъж. Престава да се бори, изпива колкото може повече солена вода, спуска се в тъмните студени води и се оставя да го обгърнат като одеяло, позволява на залива да го погълне.

Макар че и тримата мъже са мъртви, делфините продължават играта си. Скачат, пляскат, кикотят се, лудуват.

Привидно за забавление.

Изследователски център Карисоке

Планината Вирунга, Руанда

Барбара Хатфийлд не знае колко е часът, когато се събужда върху завивката на леглото си под полупрозрачния балдахин против комари. Вътре в тъмната, облицована с груба дъсчена обшивка стая и навън през прозорците е еднакво сиво. Времето, пространството и материята са в нюанси на тъжно, тежко оловносиво.

Още е облечена в шортите, ризата и окаляните си ботуши за джунглата. Почесва втвърдената гной от ухапване на комар в мазната си коса, чеше кожата на ръцете и краката си. Не се е къпала от дни.

Погледът ѝ попада върху празната половина на леглото до нея. Навежда се, взема възглавницата на Силвия в ръце и я притиска към лицето си.

Материята е запазила аромата ѝ. Усмивката на Силвия, когато се връща след тичане с блестяща кожа, лъснала от пот. Пъргавите ѝ ръце, вечно заети с нещо, било ремонт на течащия четиридесетгодишен покрив или смяна на маслото в ландроувъра. С грижи по градината – беше великолепна с окаляните си чак до колене и лакти крака и ръце и вдигната нагоре с кърпа коса в стил Механика Роузи. Появяваше се на прага с кърпата и износените си кожени ръкавици, с ножица и бала сено в ръце, а Барбара я сграбчваше и я целуваше толкова силно и продължително, че на Силвия ѝ се налагаше да я отблъсне, за да си поеме въздух.

Тази субсидия беше нещо, което се случва веднъж в живота, златен билет за всеки приматолог. Осигуряваше достатъчно пари за едногодишно пребиваване в Руанда и работа в планинския лагер за изследване на горилите, който Даян Фоси беше нап­равила известен.

На Силвия ѝ се беше сторило опасно, но Барбара я умоляваше и убеждаваше и най-накрая я склони да се раздели с общинския парк за дванайсет месеца и да я придружи в Африка.

Връщаха се от годишното преброяване на зас­трашените видове планински горили, изисквано от службата към Обединените нации, когато се случи нещо неописуемо. Барбара се изкачваше по пътеката към хижата им зад Силвия, когато три мъжки горили със сребристи гърбове изникнаха от отворената входна врата.

Само след миг наоколо беше пълно с горили. Мъжкари със сребристи гърбове и по-млади екземпляри. Лагерът беше защитен от електрическа ограда, но животните някак бяха успели да проникнат в периметъра. Ръмжаха, мятаха отломки, скачаха от покривите на хижите и страничните постройки. Тракаха товарни контейнери; въздухът беше изпълнен с блъскане, пръхтене и сумтене.

Барбара си спомня как тичаше през джунглата, дробовете ѝ горяха, а зад гърба ѝ шумоляха листа и прекършени вейки. После се обърна и забеляза, че Силвия вече не е с нея.

Събра кураж и се върна в лагера същата нощ – откри, че всички са изчезнали. Тримата водачи от Руанда, четиримата младежи от екипа за борба с бракониерството и Силвия. Нямаше ги.

Барбара стене в леглото, стиска в ръце пулсиращата си глава, опитва се да изцеди спомените от съзнанието си, сякаш е гъба. Беше побързала да отхвърли параноичните твърдения за ЧЖК, абсурдните теории на лунатиците в интернет. Вярвала бе, че теорията е погрешна, защото поз­нава животните – особено горилите. Сега вече има съмнения. Поведението на бозайниците, дори това на планинските горили, изглежда, вече не е същото.

Положението ѝ е трагично. Радиото и генераторите са унищожени, както и оръжията. Най-близкото село е на петдесет километра през планинска джунгла, толкова непроходима, че се наложи да ги докарат дотук с хеликоптер. Следващата доставка на храна ще пристигне след четиридесет и осем часа.