Джеймс Патерсън - Зоопарк

После отворих очи. Беше ми нужно доста време, за да осъзная кой съм и къде съм. Когато се свестих, исках отново да заспя. Може би щях да сънувам по-хубави сънища.

Беше призори. Намирах се в апартамента в Алфабет Сити, където се бяхме нанесли с Клои и Илай година по-рано.

Седнах. Поставих длан върху топлия неподвижен гръб на Клои, а после погледнах през мрака към ъгъла, където синът ми спеше дълбоко в креватчето си, притиснал плюшено зайче към гърдите си.

Избърсах потта от лицето си. Ръката ми трепереше. Детето ми и съпругата ми. И двамата бяха на сигурно място. Засега.

След завръщането ни от Вашингтон опасността ескалираше. Ден след ден. Експоненциално. Странни, необичайно настървени нападения от животни присъстваха във вечерните новини всеки ден; случваха се от Ню Хампшър до Ню Делхи, от Швеция до Сингапур.

Бяха станали няколко смайващи нападения на животни тук, в Ню Йорк. Онази вечер двама кухненски работници в шикозно френско бистро в Уест Вилидж бяха починали при загадъчни обстоятелства. Полицай от Девети участък, който живееше в нашата сграда, ни беше разказал онова, което вестниците бяха премълчали по искане на правителството. Мъжете били убити от плъхове, нахлули от мазето. Били оглозгани до кокал. Още не беше ясно дали това щеше да се отрази на рейтинга на ресторанта.

Наричаха го Световна епидемия сред животните и дори най-ожесточените ми критици признаваха, че това е най-лошото природно бедствие на всички времена. Телефонът се скъсваше от звънене, бяха репортери, които искаха коментар, но аз бях твърде уморен. Не се възгордях от факта, че съм бил прав, нито им заявих „казах ви“.

Всъщност винях себе си. Бях разполагал с години, през които да се подготвя да съобщя на света, да открия какво се случваше, да се опитам да намеря решение. Бях се провалил във всички тези неща. Просто седях, взирах се в сина си и осъзнах, че съм го предал – него, съпругата си, всички.

– Къде е Илай? – попита Клои.

Тя се надигна рязко до мен в леглото.

Разтрих гърба ѝ и усетих, че сърцето ѝ биеше също толкова силно и учестено като моето на събуждане. Също като мен Клои се тормозеше вътрешно заради все по-лошите новини и се тревожеше как ще защитим себе си и детето си. Параноята и безсънието бяха нещо обичайно за нас напоследък.

– Той е добре. Всичко е наред – казах и я придърпах към себе си.

Знаеш, че положението е станало лошо, когато се уловиш да изричаш безсъдържателни утешителни фрази, в които и сам не вярваш.

– Колко е часът? – попита Клои и протегна слабата си мургава ръка към нощното шкафче да напипа часовника. Още беше прелестна. Това не се промени. – Не бива да закъсняваш за срещата си.

Бях получил обаждане от кмета предишния ден. Искаше да се видим лично. Въпреки че Националната гвардия беше мобилизирана за пръв път от единайсети септември, помощникът му каза, че имал нужда от цялата помощ, която бих могъл да окажа със съветите си за овладяването на тази вълна от животинско насилие.

– Срещата е в осем – казах. – Ставам след секунда. Как сме с храната? Чух, че фермерският пазар на Юнион Скуеър отваря отново днес.

Не само нападенията, но вече и храната се прев­ръщаше в повод за тревога. Някои хора твърдяха, че фермерството и транспортът са силно засегнати на запад. В интернет се носеха слухове за остър дефицит на провизии на Лонг Айлънд. Във всеки случай никой не знаеше какво да направи по въпроса. Ежедневно определен брой хора бягаха от града, но изглежда, същевременно прииждаха други. Душевно се настройвахме за свършека на света.

– Засега сме добре – отговори Клои. – Свърших­ме млякото, но бакалията на Авеню А още работи.

– Добре, но недей да стоиш навън повече от необходимото. И вземи със себе си сигналните ракети срещу мечки.

Освен че монтирахме аларми на входните врати и прозорците на апартамента, бях купил и няколко ракети против мечки от спортния магазин на Бродуей. Приспособлението приличаше на химикалка, но всъщност съдържаше изключително шумен експлозив, ползван от планинарите за самоотбрана в природата.

Надигнах се от леглото, целунах Клои и се отправих към душа.

Докато проверявах ключалките на прозореца в банята, си спомних за кода, който правителството използваше за природното бедствие – ЗОО.

Защо? Стоях под душа, горещата вода течеше върху главата ми и се взирах в плочките. Защо се случваше това? Какво се беше променило в съвременната обстановка – кое беше различното отпреди?