Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Нека ти покажа как се прави, Пойндекстър – отсича Боуен, разтваря листака и минава напред.

Щом стига до билото на хълма, Боуен вие наум като Скуби-Ду. Право пред тях, по наклонената тревиста пътека има три... какво са това, чуди се Боуен. Кучета? Оглежда ги през бинокъла си с десеткратно увеличение. Хмм. Лисици? Около дванайсет на брой. Е, и какво сега? Бесни, зажаднели за кръв лисици. Нищо работа.

– В готовност, кретени – нарежда Боуен, пуска бинокъла и внимателно вдига пушката на рамото си.

Новото оръжие бие малко вляво, когато натиска спусъка, но той успява да компенсира.

Мъжете прихват в смях, докато слизат надолу по хълма.

– Мамка му, капитане. Не предполагах, че днес ще ходим на лов – казва Чавес и ръчка една от умрелите лисици с дулото на оръжието си. – Надявам се да сте наясно, че ще берете ядове с Дружеството за защита на животните.

Правят си лагер за през нощта край рекичка под стар железопътен мост в северна посока. Там има разнебитен стар диван, две избелели от слънцето кашончета от бира, скъсани опаковки от презервативи, аматьорски графити.

– Нощният въздух ме настройва романтично – обажда се Гарднър и отваря пакет военни провизии. – Някой иска ли да се разходим на лунна светлина?

– А какво ще кажете за наденичка на шиш? – отвръща някой с фалцет.

Боуен сяда като индианец край огъня и разглобява задния мерник на автомата си с гаечен ключ. Чуди се дали да им каже истинската причина, поради която са тук.

Две вечери по-рано бе имало инцидент. В една задънена уличка близо до магистралата Кеймбридж беше настъпил същински погром. Той беше видял снимките. По-ужасни сцени надали бе зървал, а това вече говореше много. Не можеше да прогони един от образите от съзнанието си. Малко момченце в легло с форма на състезателна кола с вътрешности, изсипали се върху килима.

– Вземете се в ръце, дами – смъмря ги Боуен и поглежда към мрака отвъд горящия огън. – Знам, че ви е весело, но това не е колежанско парти. Военна операция е, така че се дръжте подобаващо.

Атаката настъпва малко след един и трийсет. Боуен се буди от викове и изстрели. Между отделните залпове се чува вой. Гърлено ръмжене, нечовешки звуци. Чудовищна история като от приказките.

– Това да не е проклет великан човекоядец? – кресва той, изправя се и едновременно с това грабва оръжието.

На всичкото отгоре край ушите на Боуен профучават куршуми.

– Внимавайте къде се целите! – виква остро той. – Спазвайте стрелковата линия!

Някой изстрелва сигнална ракета. Рязката светлина хвърля дълги сенки върху заострените черни стволове на дърветата.

На около шест метра разстояние по брега на рекичката галопират мечки. Четири от най-големите кафяви мечки, които някога е виждал.

Боуен не мисли. Откача ръчна осколочна граната М67 от елека си, сваля предпазния пръстен и притиска щифта към корпуса като по инструкция в учебник. Задържа го за миг с палец върху халката и я задейства.

– Пазете се! – виква Боуен, хвърля я и заляга на една страна.

Просветване и леко тупване. Следва тишина.

Някой друг изстрелва сигнална ракета и виждат, че и четирите мечки са повалени отведнъж. В тъмнината чуват как други мечки се оттеглят, а лапите им пляскат в потока.

Капитанът оглежда хората си, брои ги набързо. Всички са на линия. Слага ръка на гърдите си, усеща как сърцето му блъска в ребрата като парен чук. Развилнели се мечки? Мамка му, на косъм беше. Значи, онази щуротия за нападение на животни над хора всъщност не е била измислица.

Обръща се. Там, в тъмнината, отвъд светлината на огъня, от другата страна на водата, капитан Боуен усеща погледите им.

На много очи.

Бях имал и по-добри сутрини.

Събудих се заради съня си. Двамата с Илай се разхождахме из Националния природонаучен музей в Ню Йорк. Осветлението беше нереално, воднисто, синкаво. Спряхме пред диорамата на сивия вълк. Любимата на Илай. Вълците бяха представени посред нощ в гориста местност сред снежни преспи в преследване на лос. Тактиката на лоса не беше добра. Ако те нападнат вълци, стоиш неподвижно. Останеш ли намясто, имаш шанс да оцелееш. Побегнеш ли, мъртъв си. Един от вълците беше щракнал челюсти около задния крак на лоса. Хищниците, с проблясващи в жълто на лунната светлина очи, бяха сбърчили бърни и оголили зъби. Държах Илай за ръка. Тогава вълците оживяха и изведнъж се оказа, че диорамата не е зад стъкло. Те излязоха от нея, а ние на мига се озовахме на пода на музея. Ръката на Илай беше изтръгната от моята и животните разкъсаха гърлото му.