Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Каква градина? – озадачих се.

– Извънреден план за домашна сигурност – обясни Робъртс с провлечения си говор на провинциален шериф. – Прилагаха го по време на безредиците в Ел Ей в началото на деветдесетте и след единайсети септември.

– Точно така – потвърди генералът. – Това е стандартна оперативна процедура в ситуация като тази. Военните помагат на местните правоохранителни органи в спешни ситуации. Това дава възможност на държавния секретар и правосъдните органи да реагират адекватно и да възстановят обществения ред.

– А къде остава законът, забраняващ на военните да налагат местни разпоредби? – поинтересува се Суирски.

– Убеден съм, че не е приложим в ситуация като тази, госпожо – отсече Гарсия с рязко кимване. – По силата на пълномощията си ще разпоредя да започне мобилизация на резерва на Националната гвардия.

Идеше ми да си оскубя косата. ЧЖК не беше бунт или терористичен акт. Беше по-скоро природно бедствие. Що за бюрократични глупости? Война на животните ли щяха да обявят? Защо бяха фокусирани върху нападението? Трябваше да мислим за защита. Това беше лудост.

– Редно е да се съсредоточим върху откриването на корена на проблема, а не върху убиването на животни – намесих се, като се опитах да запазя хладнокръвие, доколкото ми беше възможно. – Съжалявам, но просто не схващам какъв точно е планът ви. Да бомбардирате животни? Защо не отправим предупреждение в национален мащаб за повишено внимание към животните, особено към домашните любимци, за да ограничим пораженията, докато открием решение на проблема?

– Защото това би предизвикало паника в национален мащаб, по-деструктивна дори от епидемията – заяви Гарсия. – А и защото вашите хора имаха предостатъчно време „да открият решение на проб­лема“, а досега не ни давате нищо. Дивите кучета бяха проблем в Ирак, преди да започнем да ги избиваме. Помните това, нали така, сержант Оз?

Потрепнах. Беше ме проучил.

– Събрали сме достатъчен ресурс, можем да потушим кризата в зародиш за няколко седмици. Най-много за месец.

Стоях там и кипях от гняв. Щеше ми се да отбележа колко ирационална беше забележката за избиването на кучетата, но се въздържах. Беше време да си вървя. Трябваше да се върна в Ню Йорк и да удвоя броя на проучванията си, да направя всичко по силите си, за да открия решение на проблема, преди военните да започнат да обстрелват животните с напалм.

Изправих се и срещнах погледа на Лийхи отпред в залата.

– Ако ви трябвам само за това, приятели, вече съм направил всичко, което бих могъл да направя за вас. Сигурен съм, че синът ми е станал неспокоен. В случай че имате други въпроси, разполагате с координатите ми.

Лийхи ни изпрати. Взехме Илай и тръгнахме надолу по стълбите. На рампата в паркинга ни чакаше черен линкълн седан с включен двигател. Нимо вече се беше настанил на седалката до шофьора.

– Всичко, което чухте, е строго секретно, господин Оз – припомни ми Лийхи, щом се озовахме вън под ослепителното слънце. – В интерес на националната сигурност разчитаме, че ще бъдете дискретен.

– Разбира се – отговорих и се качихме на задната седалка на черната кола.

След половин час гората започна да отстъпва на градския пейзаж на Вашингтон. Отново усетих гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

Беше съобщение от Чарлс Гро. Звучеше... ами, разстроен.

– Оз, слушай. ЧЖК е тук. Собственото ми куче обезумя днес. На дванайсетгодишния ми син му се наложило да го убие.

– Какво има? – попита Клои, като видя как клатя глава.

Прииска ми се да я излъжа, но не можах.

6:00 сутринта

Две морски мили южно от Галвестън, Тексас

На кърмата на „Леда Лейди Куин“, ръждясалата му шест и половина метрова рибарска лодка, Рони Педерсън пали четвъртата си цигара за сутринта и се заглежда примижал в нежното плискане на повърхността на водата в Мексиканския залив.

Крайбрежието на Тексас – остров Галвестън и отвъд него южните предградия на Хюстън – вече е само плоска кафява ивица на хоризонта на север. На юг влагата във въздуха размива границата между небето и морето. Някъде в тази синьо-сива мъгла водата изчезва от поглед. При все че радиусът на видимост в морето в кристално ясен ден е едва деветнайсет километра, по някаква причина големината на света те поразява повече, когато си във водата, отколкото на сушата.

Небето изглежда чисто, а водата е гладка като барабан чак до хоризонта, но въпреки това Рони държи очите си отворени. В залива трябва да наблюдаваш времето много внимателно. Обикновено в края на август може да се разрази буря за съвсем кратко време.