Джеймс Патерсън - Зоопарк

Чарли II спира да лае и побягва вън от стаята.

Крис е в паника. Прекалено е закъснял. Майка му ще бъде ухапана. Сеща се за оръжието на татко си. Няколко пъти беше ходил на лов за патици с татко си. Понякога и с чичо си, когато им идваше на гости. Знае, че в гардероба има пушка. Не е сигурен дали има патрони.

Крис пуска пръта на завесата върху плочките на пода в банята с трясък, отваря вратата със замах и хуква към гардероба. Пушката е на най-горния рафт, върху сгънатите оранжеви елеци за лов. Не може да достигне рафта. Изритва един стол до гардероба, покатерва се върху него. Пребърква оранжевите елеци. Открива кутия муниции в един от тях. Грабва шепа патрони, пъха ги в джоба си и хуква надолу по стълбите.

Бори се неумело с оръжието на стълбището. Как се зарежда глупавата пушка, по дяволите?

Спокойно, казва си той. Мисли.

Стрелял е не повече от три пъти през живота си, винаги с баща си, а със зареждането се занимаваше винаги татко му. Спомни си. Обръща оръжието и забелязва някакво затворено гнездо отстрани. Напипва малко палче отдолу, плъзва го напред и го отваря. После мушва патроните вътре и дръпва назад. Чува се щрак-щрак.

Стига до завоя в коридора и чува майка си да влиза през вратата, чорапите му се пързалят по гладкия дървен под, а пушката е тежка и стои непривично в ръцете му.

– Ехо? – чува майка си да го вика. – Крис?

– Мамо! – крещи той по коридора. – Пази се! На Чарли му има нещо!

Кучето се появява. Завива от другия край на коридора. Ноктите му тракат по дървения под. Разпенени лиги текат от устата му. Отново накланя главата си по онзи побъркан начин, киха.

Кучето се движи бавно напред, ръмжи, бърните му са надигнати, а зъбите оголени.

Той наблюдава как кучето приближава. Не иска да стреля. Чарли не е просто домашен любимец. Той е брат.

„ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА-ВОЙНА... ВОЙНА!“

Кучето се втурва напред и скача.

Крис вдига дулото на оръжието и натиска спусъка. Откатът го поваля по гръб. Кучето пада.

Кръв изпръсква стените.

Изстрелът е отнесъл муцуната на лабрадора. Козината я няма. От местата, където са били очите му, блика кръв.

Крис се надига на колене, а после отново се свива на пода и плаче. Пуска оръжието. Чува майка си да тича към него.

– Какво става, по дяволите? – крещи тя.

Лапите на кучето потрепват жално, а кръвта му изтича на пода и мокри чорапа на Крис. Кучето лежи умиращо едва на няколко крачки от него.

– Съжалявам – прошепва Крис. – О, така съжалявам, така съжалявам.

Следващите няколко часа изглеждаха нереални. Седяхме на неудобни скърцащи столове, завинтени за пода, и се взирахме в огромен телевизор. Лийхи угаси лампите и ни показа записите, направени от Националната агенция за сигурност из цялата страна. Най-смразяващите бяха от Калифорния.

Записът започна с въздушен поглед към инцидент, заснет от хеликоптер за наблюдение на трафика. На осветената от слънцето магистрала косо бе застанал камион на „Фед Екс“, почти преобърнат на дългата си страна. Движението беше затруднено, а шофьорите извъртаха любопитно глави към купчините с кашони и пакети, разпилени по пътя.

– Това е запис от тази сутрин от Петалума – каза Лийхи. – Виждате щатска магистрала 101 на север от Сан Франциско.

– Запис от новините? – попитах. – Показвате ми нещо, което хората вече са видели?

– Порасни, Джими Олсън – намеси се Марлоу. – Това е касета. Федералните я прибраха, преди информацията да изтече.

Кадърът се смени с такъв от малко по-висока позиция. Успоредно на същата магистрала в канавката на локалното платно течеше нещо, което приличаше на мръсна кафява вода.

Хеликоптерът се снижи и успях да видя, че не беше вода – бяха някакви неща, които се движеха.

– Какво е това, мамка му – прошепнах по-скоро на себе си.

Присвих очи и се наведох напред, за да видя по-добре.

Беше река от козина.

– Mon Dieu – възкликна Клои. – Това... кучета ли са?

Лийхи кимна.

Продължих да гледам. Камерата приближи.

– Какво става там, по дяволите? – чу се пращящият глас на оператора, който очевидно разговаряше с някой друг в хеликоптера.

Звукът изчезна за миг.

Трудно беше да се прецени – някои от кучетата бяха диви, но повечето приличаха на домашни любимци: охранени, странни, с каишки на шиите. Бяха мръсни, обезумели и минаваха едно през друго като мигриращи леминги. Камерата отново се отдръпна. Това беше нещо ново. Ревящата колона от животни, изглежда, беше дълга километри.