Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Наистина се нуждаем от помощта ви, господин Оз – настоя Лийхи.

На вратата се беше появила дребничка, строга на вид жена със сбърчени вежди и силно опъната назад като на състезателка по фигурно пързаляне коса. Тя изпука два пъти пръстите си на прага. Лийхи прочисти гърлото си.

– Това е Джен, асистентката ми – каза той. – Дали бихте имали нещо против да заведе Илай в съседната стая да хапне сладолед или да поиграе на компютърна игра, докато поговорим?

– Дявол да го вземе, ако не иска да отиде, съм провален – възкликна Марлоу и се извърна към Джен с настойчиви искрици в очите.

– Може ли да ида, мамо?

– Никакъв сладолед без вълшебната думичка, нали?

– Мооляяя! – Илай направо светна, а Джен го изведе навън.

– Трудно е да се намери бавачка толкова бързо – подхвърлих към Лийхи.

– Добре – заговори Клои, след като те излязоха. – Нека преминем към въпроса. Какво е това? Защо сме тук? Какво се е случило?

– Тук е, госпожо Оз – отговори Лийхи.

– Кое е тук? – попитах.

– ЧЖК се появи в Съединените щати с гръм и трясък – поясни Марлоу. – Животните са тръгнали на война. Разпространява се. Това е пандемия.

– Наричаме неблагоприятната нова среда З-О-О – каза Лийхи. – Всяка от буквите означава нещо, но проклет да съм, ако помня какво.

Марлоу се изсмя тихо.

– А ние сме само един от видовете животни.

Анаполис, Мериленд

Доктор Чарлс Гро изчаква цвърченето и пукането да достигнат връхната си точка и в момента, в който усеща, че долната страна започва да загаря, взема вилица и обръща парчетата бекон в чугунения тиган едно по едно. Ивичките бекон се гънат и залепват едно за друго, от тях потича мазнина, а над тигана се издига дим.

Шоколадовокафявият му лабрадор Чарли II се е проснал зад него върху шарения под от мексикански плочки, скимти жално и удря с опашка в кухненския остров. Скимтенето прераства във вой.

– Търпение, Чарли. Търпение – казва му Гро и размахва вилицата си във въздуха като диригент. – Всички важни неща в живота зависят от времето. А беконът е изключително важно нещо.

Гро попива мазнината от бекона с домакинска хартия, докуцуква с бастуна си до мивката и измива ръката си. Мъжката горила, която го е нападнала в приматоложката лаборатория преди три години, го е лишила от лявата му ръка, носа, устните, дясното око, лявото ухо и десния крак от коляното надолу. Гро използва протези за ръката и крака си.

Всъщност в космически смисъл инцидентът беше извратен божи дар. По онова време всичко, с изключение на кариерата му, беше маловажно. Радваше се на безсрочен трудов договор, на сигурност в професионалното си израстване, притежаваше научна биог­рафия, дебела колкото телефонен указател. Беше написал академични трудове, няколко книги за горилите и му бе отпусната стипендия в категория „гении“ от фондация „Макартър“. Ползваше се с почит сред интелектуалните кръгове, но колкото по-устремно се издигаше в кариерата си, толкова по-малко време прекарваше със съпругата си Адриана и сина си Кристофър Робин. Дистанцираше се все повече от семейството си, а Кристофър растеше без него. Беше започнал да пренебрегва дори преподавателската си дейност и прехвърляше повечето си часове на помощниците си.

При всичката съпътстваща болка и ужас осакатяването и изтощителното възстановяване го бяха спасили в известен смисъл – бяха го свалили обратно на земята. Да, сега му се налага да носи слънчеви очила на публично място и няма бъдеще като модел на обувки. Но пък все още може да преподава. При все че някои пози вече са невъзможни, все още може да прави любов със съпругата си. Още може да пържи бекон.

Предвид всичките тези неща Гро поднася димящата чаша с кафе към хирургически реконструираните си устни и си мисли, че все пак е относително човек с късмет.

Гро нагъва ивица бекон в устата си и включва радиото до мивката. Попада на безспирен разговор в някакво сутрешно предаване, започва да търси друга станция и най-накрая попада на такава с класическа музика. Верди. Така е по-добре. Чува подрънкване на съдове по мраморния плот на кухненския остров и се обръща. Дванайсетгодишният му син промърморва поздрав за добро утро, накланя кутия „Лъки Чармс“ и пълни купа със зърнена закуска. Той е красиво дете, покафеняло като лешник след часовете игри на открито на летния градски лагер.

– Здрасти, дечко – казва Гро. – Остави тази зърнена закуска. Направих бекон.