Джеймс Патерсън - Зоопарк

После се чу шумно свинско квичене и нещо кикотещо се и лепкаво се стрелна през вратата, метна се на седалката и се сгуши в скута ми.

– Еха! Чудовище! – възкликнах с тона си от радио-драма от трийсетте, а тригодишният ни син Илай се настани върху мен, сякаш беше сър Едмънд Хилари, а аз – Еверест. Стиснах го шеговито за вратлето и го целунах по пухкавата руса коса. Илай беше не само шумно хлапе със страст към сглобяване и разглобяване на оръжия от „Лего“, но беше и много умен. Изключително умен. На осемнайсетмесечна възраст пишеше на хладилника думи с магнитни букви. Освен това се справяше еднакво добре с английски и френски.

С Клои се бяхме оженили набързо в кметството в деня, след като разбра, че е бременна. Два месеца по-късно организирахме церемония за приятели и семейството. Илай се роди с осем седмици по-рано и се наложи да остане в кърмаческото интензивно отделение. Бояхме се, че може да не оцелее. Само след седмица той се възстанови. Започна да наддава и здравословното му състояние се подобри.

Като го гледах как скочи на седалката срещу мен до Клои и отвори любимата си „Книга за джунглата“, депресията ми беше изместена от обновено чувство за устременост.

Майната му на Йейтс, помислих си. Центърът щеше да устои. Налагаше се. Заради съпругата си и сина си щях да се боря на живот и смърт за тази цел.

По пътя от Юнион Стейшън към Капитолия попаднахме в такова задръстване, че изобщо не пом­ръдвахме. На задната седалка на лъскавия черен правителствен седан Илай шаваше в скута ми и ръфаше като същински гремлин сушени плодове, които купихме от „Трейдър Джо“. Започваше да щурее. Клои пък беше побесняла заради липсата на детско столче за Илай, каквото бяха обещали да ни осигурят. Следобедното слънце проблясваше върху море от хром и стъкло и се надвесваше жестоко, огромно и жълто над нас, проблем, с който анемичният климатик на колата изобщо не можеше да се справи.

Самият аз също бях доста изнервен. Поредното безсмислено изслушване? Каква полза от това? Не се случваше нищо друго освен масово събиране на политически представители и заучено театралничене. Най-лошото от всичко беше, че сенатор Чарли Чаргаф, който открито беше заявил враждебността си към мен, щеше да бъде част от днешната анкетна комисия. Нямах търпение доброто момче с присадена коса и изкуствен тен, постигнат със спрей, да започне да ме върти на шиш и да се опита да ме демонизира пред Белия дом.

След дълго чакане най-после завихме зад ъгъла и видях причината за задръстването. На една пресечка от комплекса на Капитолия няколко младежи с черни суитшърти с качулки и черни маски бяха в стълкновение с полицаите от звеното за овладяване на безредици. Няколко от протестиращите развяваха черни знамена с буква А с напукана бяла боя, оградена в кръг като символ на анархизма. Около тях се надигаше розов дим на талази. От всички страни се чуваше свиркането на клаксони като блеенето на отегчени овце.

– За какво протестират тези глупаци сега? – попита Клои, без да изпуска от поглед Илай, който удряше по седалката на колата с фигурка на Батман и издаваше звуци с бузите си. – Вече имат това, което искаха. Анархията е факт.

Шофьорът направи обратен завой и заобиколи зад сградата на Капитолия. Почувствах гъделичкащото вибриране на телефона във вътрешния джоб на сакото си.

На дисплея беше изписано ПРАВИТЕЛСТВО НА СЪЕДИНЕНИТЕ ЩАТИ.

– Кой е? – попита Клои.

– Чичо Сам – отговорих.

– Господин Оз? – чу се кънтящ глас.

– На телефона.

– На изслушването ли сте вече?

– Проблемен трафик. Пътувам натам. Кой се обажда?

– Аз съм Станли Маршал, началник на екипа на президента. Случи се нещо, отнася се до националната сигурност. Имаме нужда от помощта ви. Отклонете се от маршрута си и се явете за среща.

– Сега? Трябва да направя изявление след половин час.

– Разбирам, господин Оз. Но президентът желае да разговаря с вас. По-наложително е. Дайте телефона на агента. Ще му дам наставления.

Наведох се към предната седалка и подадох телефона си на Нимо.

– Какво беше това? – попита Клои, след като още веднъж поехме в обратна посока.

Щом колата зави, Илай изпусна фигурката си на пода.

– Мамо! Дай ми Батман!

– Не знам – отговорих почти шепнешком. – Изглежда, ще се срещнем с президента.

Десет минути по-късно колата влезе в държавен гараж на „Дюпон Съркъл“. Изглеждаше подозрително. Наведох се напред.