Джеймс Патерсън - Зоопарк

Тя се сепна, сбърчи лице. Изражението ѝ показваше объркване, а вероятно и доза гняв.

– Мислех, че е бивша приятелка.

– Вече е.

* * *

Извикахме полиция от апартамента на госпожа Мълън. Госпожа Мълън, съседката ми от същия етаж, беше симпатична дребна ирландка, толкова възрастна, че вероятно беше пристигнала по време на Големия глад. Не бях особено изненадан, когато каза, че не е чула нищо предишната седмица. Беше напълно глуха. Дори не знаела, че живея с шимпанзе.

Първите полицаи, които пристигнаха, вече знаеха за Атила. Казаха ми, че е бил забелязан на улицата, но още бил на свобода. Споменаха, че се криел на покрива на магазин за вино.

Ами сега? Какво бях направил с живота си?

Домът ми беше съсипан. Ако не бях заминал за Африка и не бях помолил Натали да се грижи за Атила, тя щеше още да е жива. Грешката беше моя. Ако не отглеждах проклето шимпанзе в апартамента си, тя щеше още да е жива. И това беше моя грешка. Тя беше светица – макар че беше скъсала с мен, беше дошла да нагледа Атила. А той я беше убил. Продължавах да анализирам поредицата от решения, които бях взел, мислех какво съм можел да нап­равя по различен начин. Много неща. Разкаянието смучеше сърцето ми като пиявица.

Клои седна до мен и ме хвана за ръка, докато седях на стълбите, полицейските радиостанции пищяха и пращяха в апартамента ми, а всички съседи прииждаха да зяпат.

Ами сега? Какво предстоеше?

А кошмарът не беше приключил. Дори не беше към края си.

Пет години по-късно

Почувствах, че влакът забавя ход, примигнах с очи и се отърсих от непредвидената дрямка.

През прозорците на експреса виждах, че още не сме стигнали във Вашингтон. Минавахме през изоставено наглед индустриално градче в южната част на Джързи или може би Северен Мериленд. Всички тези рушащи се градове си приличаха: тухлени фабрики без прозорци, пусти ръждясващи мостове, главни улици, обрасли с бурени от двете страни, а зад тях – заковани с шперплат прозорци. Бавно завръщане към природата.

Оказва се, че апокалипсисът настъпва сравнително бавно. Не с огън и сяра, а с ръжда и глухарчета. Не съпроводен с топовни гърмежи, а с хленчене. Вероятно се дължеше на продължаващия икономически спад, но интернет изобилстваше от слухове. В тези междинни райони умираха хора. Никой не знаеше защо.

Аз си имах своите теории.

Взирах се в осиротелия град и в ума ми изникна стих на Йейтс:

Оста не стяга. Всичко се разпада.

Анархия се плисва над земята...2

За миг се втренчих безизразно в отражението си в екрана на заспалия лаптоп на масичката пред мен. Човек можеше да побере багаж за дълъг уикенд в торбичките под очите ми.

Толкова много работа и толкова малко време за нея, по дяволите.

През последните пет години не бях спирал да работя с приятелите си от Колумбийския университет, за да се опитаме да се справим с ЧЖК. Голяма част от работата се състоеше в събиране на труповете на засегнати животни и извършването на аутопсии.

Бяхме видели много образци. Твърде много. Тиг­ри от Индия. Руски мечки. Бобри, росомахи и дори лалугери. Необичайно агресивното поведение се беше разпространило сред толкова много бозайници, че започвахме да им губим бройката.

Не беше бяс. Доколкото можехме да кажем в резултат на екземплярите, които бяхме разгледали, не приличаше на вирус. Все пак бяхме забелязали нещо интересно. Мозъците на засегнатите животни бяха малко по-тежки от нормалното. Не само това, но отклонението беше еднакво при всички – около 1,3 процента. Увеличаването на мозъчното вещес­тво беше концентрирано основно в амигдалата, онази част в мозъка на бозайниците, отговорна за спомените и заучаването.

Откритието беше достатъчно необичайно, та правителството най-после да се включи. През пос­ледната година бяхме получили сносно финансиране и бяхме работили в тясна връзка със здравния департамент.

И така, добрата новина беше, че успяхме да представим доказателство пред света за причинител на анормални мутации в амигдалата на бозайниците, които предизвикваха необичайно агресивното поведение. Лошата новина беше, че нямахме представа кой е този причинител.

Съществуваха допълнителни въпроси. Защо едни животни бяха поразени, а други – не? И защо хората изобщо не бяха засегнати от тези мутации? Имаше ли и други симптоми, свързани с мутациите? Да, и те варираха при различните видове. При някои животни – лъвовете например – мутациите, изглежда, засягаха само мъжките екземпляри. При други не беше така. Имаше грозни сцени със странно налудничаво поведение сред група слоници в Тайланд. Всяка следа, по която ни водеше някой въпрос, предизвикваше още редица въпроси. Тези, които получаваха отговор, пораждаха нови въпроси като главите на Хидра: щом се отреже една глава, на мястото ѝ изникват още две.