Джеймс Патерсън - Зоопарк

Клои беше някъде зад мен и пищеше. Аз лежах проснат по гръб пред прага и се опитвах да осмисля ситуацията. Атила ме беше съборил, а сега тичаше като пощурял в кръг из апартамента.

– Какво ти става, по дяволите? – казах.

Успях да се изправя на крака, опитах се да стигна до ключа на лампата, извърнах се назад и потърсих с поглед Клои.

Как се беше измъкнал от клетката?

Просто е уплашен, мислех трескаво и се опитвах да възприема положението. Вероятно ме бе помис­лил за чужд човек. Трябваше да го успокоя.

Влязох в апартамента и светнах лампата.

– Виж, Атила – заговорих. – Това съм аз, Оз. Всичко е наред, хлапе.

Студената бяла флуоресцентна светлина бавно се включи и освети апартамента ми.

Беше истински кошмар. Изглеждаше точно сякаш диво шимпанзе е вилняло в дома ми една седмица. Всичко беше порутено. Вратата на хладилника зееше отворена, излъчваше слаба синя светлина и бръмчеше, а храната от него се разлагаше, пръсната по пода. Вратичките на шкафовете бяха изтръгнати от пантите, всички съдове бяха изсипани и натрошени по пода, кранчето на чешмата течеше кой знае откога, върху линолеума имаше лепкави локвички от урина, а стените бяха нашарени с ивици от размазани фекалии. Тази гледка подсказваше как изглежда останалата част от жилището.

Тогава Атила се затича към мен от тъмния съсипан апартамент. Изглежда, беше напълно наясно кой съм. И носеше червената ми шапка.

– АТИЛА! – викнах аз, а той заби зъбите си в коляното ми.

Борих се. Ритах. Ударих го в тила. Той като че ли изобщо не забеляза. Юмруците ми отскачаха от главата му като гумени топки. Вече не беше същото шимпанзе. Нещо у него се беше променило.

Клои пищеше. Чувах я отдалеч, сякаш бях под вода.

На ръба на кухненския плот имаше обърнат тиган, точно на една ръка разстояние. Беше масивният черен чугунен тиган, принадлежал на баба ми, полякинята. Бях ял пирожки, сготвени в него, а днес можеше да ми спаси живота.

Грабнах го и го стоварих върху главата на Атила, първоначално не с все сила, но не постигнах нищо, така че замахнах, сякаш бях Роджър Федерер и зап­ращах топка „Дънлоп“ през корта. Страховитият звук от пукването на черепа на Атила ме накара да потръпна. Отпусна захапката. Ударих го още веднъж и той ме пусна.

Беше зашеметен от удара. Залитна назад към ръба на хладилника. Лицето му беше обляно в кръв. Сви се в ъгъла и запищя.

– Иеееаааа! Иеееаааа! Иеееаааа!

– Оз? – извика ме Клои. – Добре ли си?

Атила се извърна към нея. Погледът му беше бе­зизразен и страшен. Започна да се примъква към нас.

– Не я закачай!

Хвърлих тигана по него. Той вдигна ръка и го отклони, тиганът литна зад него и мина през кухненския прозорец, сякаш там изобщо нямаше стъкло. По пода задрънчаха счупени отломки.

За миг си помислих, че се е осъзнал. Свлякох се на пода на колене, а лицето ми се изкриви от болка. Атила ме беше ухапал сериозно.

– Атила – заговорих. Държах дланите си отворени и обърнати нагоре. Заговорих му утешително. – Атила, какво те е прихванало? Успокой се! Това съм аз.

Клои стоеше напълно застинала на прага на отворената врата, сякаш готова да хукне надалеч.

Атила ме погледна. Беше стъпил върху камара изпотрошени чинии на пода в кухнята. Наклони глава встрани и фиксира погледа си върху мен изпод ръба на червената ми плетена шапка.

Тогава изражението на Атила се промени. За секунда отново заприлича на себе си. Взираше се в очите ми със сърцераздирателно изражение на безкрайна тъга, прочетох предателство, осъзнаване.

После скочи върху кухненския плот, а оттам през прозореца върху противопожарната стълба. Изчезна.

Възрастен латиноамериканец в измачкан син работен гащеризон чака автобуса. Отпива от кутийка мексиканска бира в кафяв хартиен плик и си тананика. Прибира се от работа. Побутва козирката на втвърдената от пот шапка на „Янкис“. Тогава от противопожарния изход на сградата до него скача шимпанзе. Шимпанзето носи червена шапка. Кутийката с бира пада на тротоара.

– Иееааа! – кресва шимпанзето. – Иееааа-иееааа!

Шимпанзето минава през него като експлозия от космати крайници, стъпала, пръсти. Души, оглежда се наоколо, хуква по тротоара с подскачане и се подпира на дългите си силни ръце.

Светът изведнъж се превръща в бърз водовъртеж от странни светлини и звуци – и ново усещане за достъпност. Атила тича безцелно по тротоара, подпира се на ръце и не спира дори когато попада сред шумотевицата на 125-а улица. Това е арена от звуци. Атила изскача пред един миниван, а шофьорът натиска рязко спирачките и клаксона, но в следващия момент автобус М104 го удря отзад. Дрънчат пластмаси, метал и стъкла. Още повече врява.