Джеймс Патерсън - Зоопарк

Така че закусвахме в чакалнята на спешното отделение на университетската болница „Джордж Уошингтън“. Излапах един мъфин с яйце, попълних пет-шест документа, седнах на стол и прехвърлих каналите на телевизора, монтиран на стената, за да видя дали споменаваха нещо за нашия протест в новините. Превъртях ги два пъти и оставих на И Ес Пи Ен, където излъчваха повторение на снощната загуба на „Селтикс“ от „Никс“: поне една добра новина.

– Това е нелепо – обърнах се към Клои. – Няма нищо. Нито дума за Ботсвана или за протеста. Арестуването ни е било напразно.

Почакахме още час и ме отведоха за рентгенова снимка. След като с Клои се върнахме в манипулационната, забелязахме затворник в оранжево облекло, обграден от въоръжена охрана, в другия край на помещението.

– Виж. Още един нарушител на реда – прошепна ми Клои.

Усмивката ѝ беше сладка и палава.

Аз също ѝ се усмихнах. Невероятно беше, че успява да запази чувството си за хумор след всичките гадости.

– Да, точно така – отговорих. – Вероятно това е отделението за побъркани, зли и опасни лица.

След малко един красив лекар се появи с рентгеновата ми снимка, а лъскавата плака се огъваше в малката му гладка длан. Изглеждаше толкова млад, че по-скоро бих го взел за студент в университета „Джордж Уошингтън“. Погледът му се задържа върху Клои достатъчно дълго, че да се подразня, и той с весела усмивка ме уведоми, че носът ми е счупен.

– И без това преди не харесвах носа ти – сподели Клои, а доктор Веселяк сложи латексови ръкавици на нежните си порцеланови ръце, за да върне носа ми в нормална позиция. – Шегувам се.

Клои прикри усмивката си с ръка. Миг по-късно лежах без риза върху покритата с шумоляща хартия болнична носилка.

– Отново ще трябва да счупя носа ви, преди да го наместя – обяви лекарят и силно натисна физиономията ми. – Минали са няколко часа от нараняването.

Звукът никак не ми се понрави. Лицето ми ме предаде.

– Ще отнеме само секунда – увери ме хубавецът. Говореше ми като на някое хлапе, което се плаши от игли. – Готов ли сте?

Опъна ръкавицата си. Негодникът си подсвиркваше.

Опитах се да се надигна и в този момент усетих нежна длан в своята.

– Ще се справиш, Оз – успокои ме Клои и стисна ръката ми. – Аз съм тук.

Случи се нещо странно. Всъщност наистина се успокоих. Беше ни станало навик да се успокояваме взаимно и да разбираме от какво има нужда другият. Погледнах Клои, почувствах хладната ѝ длан в своята и осъзнах, че бързо и силно се влюбвах в тази жена. Подозирах, че същото се случва и с нея.

Тогава докторът счупи носа ми и аз писнах като бебе.

С хиксообразна превръзка през лицето и напоени с кръв топчета памук, подаващи се от ноздрите ми, си тръгнахме от болницата с Клои и се качихме на такси до хотела. Взехме душ, събрахме багажа си, освободихме стаите и се отправихме към Юнион Стейшън, за да хванем първия влак за Ню Йорк.

Със или без новеничко криминално досие трябваше да се върна в Голямата ябълка1, да прегрупирам сили и да положа цялото си старание да представя записа си с лъвовете пред света. Да го кача в интернет и да се опитам да го вместя в новините на телевизионните канали.

Заехме местата си и пробвах отново да се обадя на Натали. Веднага се включи гласова поща и аз затворих. Бях ѝ оставил съобщение преди почти четиридесет и осем часа. Какво ставаше, по дяволите? Да не би да ме игнорираше?

След около половин час се върнах от вагон-ресторанта с бира и половин бутилка вино. Клои размесваше тесте карти на сгъваемата масичка пред себе си.

– Ще играем ли? – попитах.

– Това не са карти за игра – отвърна Клои. – Това са таро карти.

– Таро карти? – учудих се аз. – Кой учен си носи таро карти?

Клои сви рамене.

– Според мен са много красиви – каза тя. – Бяха на майка ми. Открих ги в кутия с нейни вещи след смъртта ѝ. Те са ми... как го наричате?... талисман за късмет. Суеверно е, знам.

Тя ги пъхна отново в кутията им и бръкна под седалката за чантичката си.

– Нека ги видя – казах и плъзнах ръка в нейната. – Знаеш ли как да... ами да правиш каквото там се прави с таро карти?

– Можем да гадаем – каза тя и отново извади картите от кутията. – Разбъркваш ги, а след това подреждаш десет от тях в така наречения келтски кръст. Най-добрият начин за гадаене е чрез въпроси. Първо написваш въпроса, а след това нареждаш картите, за да откриеш отговора. Десетата карта от поредицата ще ти го даде.