Джеймс Патерсън - Зоопарк

Свалих предпазителя от една химикалка и върху коктейлна салфетка с логото на транспортната компания написах:

ЧЖК ще унищожи ли света?

Подадох ѝ салфетката, но тя я бутна встрани.

– Недей да ми показваш още. Просто я обърни обратно и разбъркай колодата.

Аз я сгънах и я оставих. Размесих картите и внимателно започнах да вадя една по една и да ги поставям върху масичката на местата, които тя ми посочи.

След като приключих с подреждането, Клои започна да обръща картите. На първата беше нарисуван старец в плащ, който държеше тояга и фенер.

– Това е Отшелникът – обясни тя. – Той символи­зира... хм... как се нарича... интроспекцията, търсенето.

В тона на Клои се долавяше лека нотка на сериозност. Как един учен може да се превърне в любител гадател? Бях заинтригуван. Това ми напомни за Исак Нютон с неговите алхимични експерименти в свободното му време и опитите му да превърне оловото в злато, когато не е бил зает с полагането на основите на класическата физика.

Тя обърна и другите карти. Една от картите се наричаше Кулата, а друга – Влюбените, много ми хареса как звучи.

– Ето тази ще отговори на въпроса – обяви Клои, щом стигнахме до десетата карта. Тя я обърна.

Навън източното крайбрежие се нижеше покрай погледа, обточено от сиви и кафяви ивици. Вълните на океана проблясваха леко под отслабващата в следобеда есенна светлина.

Погледнах картата. Приличаше на картинка на ангел с птичи крила. Пера и червени и жълти триъгълници се подаваха от облака, на който седеше, а ангелът като че духаше през нещо, подобно на сламка.

– Какво представлява ангелът? – попитах.

Клои прехапа устна и продължи да се взира в картата.

– Тази карта е Страшният съд. – Тя посочи ангела. – Това е архангел Гавраил, който надува своя рог. – Тя посочи червените и жълтите триъгълници. – Изобразяват огън.

Не ми беше нужна кристална топка, за да разбера какво означава.

Показах ѝ въпроса си.

– Да-да-да... – Клои игриво затананика зловеща филмова мелодия. Усмихна се, разсмя се и събра картите. Все пак забелязах, че ръцете ѝ леко трепереха, докато го правеше.

Седяхме смълчани, а влакът летеше като стрела през потискащите пейзажи на Делауеър. Взирах се в размазаните силуети на редови жилища и търговски центрове и по някаква причина се сетих за книгата „Червеното вагонче“, която мама ми четеше, като бях малък.

Колко прекрасен бе изглеждал светът на илюстрациите. Лъскави коли, дружелюбни полицаи, а влакът минава през града; фермери с румени бузи карат натоварени със зърно пикапи в равнината; боядисани индианци, яздещи коне, когато влакът навлиза в планината. Помня, че разглеждах картинките с часове, света, който ме очакваше – щастлив, ярък, безопасен.

Влязохме в тунел и затворих очи, а пред погледа ми отново изникна онази карта: Страшният съд.

Какви ли книжки щях да чета на децата си, зачудих се.

1 Популярно название на Ню Йорк. – Б. р.

Излязохме от Пен Стейшън на оживеното Осмо авеню в центъра на Манхатън около девет часа вечерта. Тягостното усещане, което ме беше завладяло след гадаенето с картите таро, не ме беше напуснало. Градът беше мокър. Облачността беше преминала в дъжд по време на пътуването ни и сега ръменето се редуваше с моменти на по-силен валеж. Стояхме на тротоара с багажа до нас без чадър и се мокрехме. От улиците се надигаше пара, а фаровете на колите се отразяваха в проблясващия асфалт.

Спрях такси. Отворих вратата на Клои и натоварих саковете ни в багажника. Качих се и казах на шофьора адреса си. Клои седеше до мен и гледаше със зяпнала уста Емпайър Стейт Билдинг. Беше осветен в бели и сини ивици.

– Отдавна не съм била в Ню Йорк – обясни.

Дъждът отново се усили и затропа по тавана на колата като камъчета. Клои беше мълчалива. Притисна се в сгъвката на ръката ми, а аз се заслушах в ритмичното скърцане на чистачките при триенето им в предното стъкло. Светлините на града проблясваха край нас, примигваха като размазани подводни скъпоценности в тъмнината.

– Отива си, нали? – промълви тихо в гърдите ми тя.

– Кое си отива? За какво говориш?

Тя се понадигна. Очите ѝ бяха влажни.

– Боя се, че Клеър Дъгард е права – каза тя. – Светът свършва. Всичко, за което хората са работили толкова усърдно, родителите ни, техните родители. Всичко си отива и никой не може да направи нищо... просто е толкова... толкова тъжно.

– Не може да мислиш така – заговорих и нежно я стиснах за раменете. – Това е лудост, знам, но можем да се справим с нея. Ще я разгадаем.