Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Моля ви. Поне ми дайте възможност да покажа на сенатор Гарднър филма, с който разполагам.

Подразних се от умолителната нотка в гласа си.

– Сенаторът има по-важни задачи от това да се във­лича в долнопробните ви теории. Графикът му е пълен за един месец напред. Дочуване. – Уърнърт затвори.

Вторачих се в телефона си. Да дойда толкова далеч само за да ме пуснат по течението на реката, беше неприемливо. Дори не ме беше грижа за времето и усилията, които ми беше отнела подготовката на тази презентация. Проблемът беше в това, че обществото трябваше да чуе какво имам да кажа, а фактите оставаха прикривани от същите хора, които трябваше да защитават населението.

Със или без благословията на сенатора предуп­реждение трябваше да има. Никой друг нямаше да го направи. Всичко беше в моите ръце.

Погледнах към представителите на медиите край вратата, дошли заради изслушването на въпросите по околната среда, което вече започваше, и ми хрумна план.

Насочих се обратно към детекторите за метал, обърнах се и спрях. После се покатерих върху платформата на огромната скулптура, скочих и се хванах за най-долния клон на дървото от неръждаема стомана.

Адвокати, политици и дори някои от обикновените хора спряха и започнаха да сочат към мен, а аз се катерех нагоре.

– Извинете! – заговорих през свити край устата длани. – Извинете. Имам да кажа нещо важно.

– Оз? – повика ме Клои от пода на фоайето. – Какво правиш?

– Единственото, което ми остана – провикнах се към нея. – Хората трябва да знаят.

– Извинете! – извиках. – Хора, аз съм учен. Името ми е Джаксън Оз и бях поканен да се изкажа по време на изслушването на въпросите по околната среда в Сената на Съединените щати, но после поканата загадъчно беше отменена.

Погледнах надолу и видях полицая, който тъкмо ни беше изгонил, да стои под дървото с пистолет в едната ръка и радиостанция в другата.

Направих пауза, преглътнах и продължих.

– Настъпва природен дисбаланс в глобални размери. Преди три дни в Ботсвана повече от сто души бяха убити от диви животни. Убеден съм, че тази епидемия се разпространява по целия свят. Вероятно всички са застрашени. Бъдете бдителни към внезапна агресия сред животните...

Прозвуча аларма. Аз замълчах. Запулсира пронизващо ярка бяла светлина и във фоайето закънтяха звънци. Чух тропот от много крака от вътрешността на сградата.

Прехапах устната си. Мислех, че ще успея да прив­лека вниманието на някой репортер, преди да ме арестуват, но сега бях притеснен. След единайсети септември това беше вероятно едно от най-добре охраняваните места на света. Може би планът ми не беше така блестящ, колкото ми се бе струвало преди малко.

Опасенията ми се потвърдиха, след като група мъже в черни униформи се появиха от вътрешността на сградата с автомати М16 и щитове в ръце. След като специалният отряд мина през звънящите детектори за метал, видях надпис „Екип за спешно реагиране“ върху проблясваща в сребристо лента на гърбовете на якетата им.

– Слизай оттам! Веднага! – извика мъж с мустаци и тактически шлем в пращящ мегафон, като в същото време насочи своя М16 към гърдите ми.

Правех точно това, подпирах се на коляно, за да се овеся на металния клон и да скоча долу, когато чух бумтеж и нещо силно блъсна опакото на дясната ми длан. Отпуснах хватката и се стоварих върху мраморния под като чувал с мръвки.

Огледах ръката си. Усещах я като счупена. Сякаш бях ужилен от стършел с размери на коте. Бях прострелян с някакъв несмъртоносен куршум, гумен, предполагам.

Това беше най-малкият ми проблем. След две мигвания почувствах силна болка в задната част на краката си, зъбите ми импулсивно се стиснаха и се разтресох.

– Подложен си на електрошок. Не мърдай, побъркано кретенче – процеди някой близо до главата ми, а дъхът му вонеше на лук.

Лесно беше да изпълня командата: бездруго не можех да мърдам, тъй като мускулите ми бяха парализирани. Дори и след като куките на електрошоковия пистолет бяха извадени от гърба ми, имах чувството, че някой пробива черепа ми с бормашина. Мозъкът ми беше изтръпнал.

Върху мен имаше четирима полицаи, които извиваха ръцете ми зад гърба и ми слагаха белезници.

– Така ти се пада, като вършиш простотии наоколо – изръмжа полицаят в ухото ми. – Загазил си. Загазил си пред Агенцията за национална сигурност.

Изправиха ме на крака и ме избутаха към отворена двойна врата в мраморната стена. Опитах се да се изправя, но мускулите ми все още бяха несигурни. Спънах се, те ме повлякоха, успях да помръдна стъпала, но после отново загубих контрол над тях. Погледнах безполезните си, подобни на желе крака. Сякаш бяха чужди.