Джеймс Патерсън - Зоопарк

След като го прочете отново, Клои рухна в едно кресло и кимна.

– Добро е, Оз. Заедно с касетата ще предизвика сериозно раздвижване. Вече привлякохме вниманието на учените. Сега ще го оповестим пред света.

Обадихме се на румсървис и последвахме кафето с късна вечеря. Перки от скат с каперси, салата от печен карфиол и бутилка „Вувре“ (по идея на Клои). Беше вкусно.

Тя беше необичайно тиха, докато се хранехме. Поклащаше виното си и се взираше разсеяно през прозореца. Отвън в искрящия синкав мрак мостът „Фредерик Дъглас“ светеше като торта за рожден ден над река Анакостия.

Клои най-после извърна поглед към мен, а очите ѝ бяха влажни и блестяха.

– Там, в Африка – заговори тихо тя, – щом се спусна нощта, аз се бях предала пред смъртта. Бях започнала да се моля на дядо си, казвах, че щом трябва да умра, все някак би могъл да ми помогне. Поне да е бързо. На следващия ден надеждата беше на път да ме напусне. Тогава вдигнах очи и ти беше там.

– А сега сме тук – казах аз и вдигнах чашата си.

– Точно така – отговори тя. – Преди никога не съм вярвала в съдбата, но сега вече не знам. В един момент съм в Африка и ме заплашва смърт, а в следващия съм в Америка. В епицентъра на буря. Нещо, което може да се окаже най-значимото събитие в историята. Такива неща не се случват често на момиче от Оверн. Не изглежда реално.

– Реално е – казах. – Искаш ли да те ощипя, за да го докажа?

Тя се наведе над тясната маса и докосна лицето ми.

– Не – промълви. – Искам да ме целунеш.

Наведох се към нея над масата и се целунахме за пръв път. Беше нежно и хубаво. После пред очите ми изплува лицето на Натали и при все че беше последното, което исках да направя, се отдръпнах.

– Не? – изненада се Клои. – Мислех...

– Трябваше да ти кажа. Аз съм...

– Женен?

– Боже, не.

– Имаш приятелка?

– Не, не. Не, искам да кажа, ами... сложно е. Мис­ля, че тъкмо приключих една връзка – казах, без да срещам погледа ѝ.

Клои прочисти гърлото си.

– Мислиш?

– Да.

Клои вдигна чашата си и отпи глътка вино.

– Е, оценявам откровеността ти, господин Искрен и Праведен – каза тя.

– Май трябва да вървя в стаята си – казах. Оставих салфетката в чинията си и се изправих. – Утре ни чака голям ден.

– Ти да не би да си се побъркал напълно? Сега си тук – посочи тя. После пийна още малко вино и добави: – Освен това вече съм те виждала по бельо.

Изгледах я.

– Не, сериозна съм, Оз. Не искам да съм сама тази нощ. Моля те, остани.

– Ще спя на стола.

Тя извъртя очи.

– Спи в леглото с мен – изрече над ръба на чашата си. – Не се тревожи. Просто ще спим.

Както се оказа, не се беше шегувала, че само ще спим. Вече беше захъркала, щом излязох изпод душа.

Гледах я на бледата светлина от прозореца – тъмните ѝ мигли, светлото ѝ лице, тънките ѝ нежни ръце. Беше прекрасна, с момичешко излъчване и крехка като птичка. Вече се самобичувах. Къде ти беше умът? Натали скъса с теб. Приключено е. Вече си неангажиран. Давай.

Клои беше пропътувала толкова път заради мен. Повярва ми, а Натали така и не го стори.

Завих я, легнах до нея и се загледах в тавана.

– Лека нощ, кретен – казах си и затворих очи.

Отворих очи, нямам представа колко часа по-късно. В стаята беше толкова тъмно, та имах чувството, че изобщо не съм ги отварял. Нямаше го дори оранжевото сияние на града отвън. Сякаш някой беше спуснал плътни завеси, а аз нямах спомен да съм правил нещо подобно.

След това: разтърсване. Някакво тракане, метално дрънчене. Обходих с очи тъмната стая. Отне ми известно време да осъзная, че това е дръжката на вратата.

Тракането стана по-силно – и по-ожесточено, – сякаш някой се опитваше да изтръгне бравата от вратата. Скоро се появи и шум от дращене. Последва колебливо потропване.

Първата ми мисъл беше, че някой от другите учени си прави шега. След срещата бирата беше потек­ла като река.

Чу се ново потропване. Този път по-силно. Беше нещо голямо и тежко.

Изправих се в седнало положение. Като че ли не беше шега. Не беше забавно.

При следващия удар горната част на вратата се пропука, чух как дървото се разцепва.

Какво ставаше, по дяволите?

Отметнах чаршафа и се изправих на крака, а в този момент вратата се откърти от пантите и се отдели от касата. Вратата се стовари с трясък на пода в стаята.

Огромен силует изпълни рамката на вратата. После изчезна. Имаше движение в стаята. След това още един голям силует затъмни отвора и след миг потъна в тъмната стая.