Джеймс Патерсън - Зоопарк

– О, сега пък оказваш съпротива при арест – изръмжа полицаят и нечий ботуш се заби в гърба ми.

– Недейте! Престанете да го наранявате! – крещеше жена.

Чувах я, сякаш бях под вода, регистрирах го, като че ли съм в кома.

Зърнах Клои с периферното си зрение. Тичаше напред, буташе полицаите и викаше.

Забелязах също, че до нея са Гейл Куин, Клеър Дъгард и Чарлс Гро и крещят на полицаите от Капитолия. Коридорът кънтеше от какофонично ехо от викове, боричкане и тропане с тежки обувки.

След малко всички те бяха проснати на пода с белезници до мен. Дори закопчаха с белезници Чарлс Гро за инвалидната му количка. Очевидно беше особено опасен.

Вдигнаха ни и ни повлякоха през страничен отвор към мрачен заден коридор.

– Хей, виж, Лари – обърна се полицаят към едно от приятелчетата си. – Атаката на изродите. Къде е брадатата дама? Да не би да чака отвън в микробуса, приготвен за бягство?

В този момент напълно ми падна пердето. Обърнах се и опитах да ритна ченгето в топките. Не уцелих, макар че добре го фраснах в брадичката.

После зрението ми беше блокирано от забавен каданс в близък план на пръстите и кокалчетата на нечий юмрук. Наблюдавах сцената лежерно, но все пак се обезпокоих от шумния пукот при счупването на носа ми, който изкънтя в ушите ми, лампите притъмняха и напълно угаснаха.

След суматохата полицаите от Капитолия ни отведоха в ареста на Централното полицейско управление. Бяхме обработени и затворени в килия в задната част на сградата. Стените бяха покрити със знаци на мира, анархистки символи и листа марихуана, които предишните обитатели бяха изрисували или издълбали върху мръсните плочки. Помещението беше видяло немалко нарушители на реда.

Прекарахме нощта в килията: Гейл Куин, Клеър Дъгард, Чарлс Гро, Клои и аз, а също и няколко хлебарки, които в първия момент взех за йоркширски териери. Облегнах се на стената с две хартиени салфетки, притиснати към ноздрите ми, и синуси, запушени от кръв.

Оползотворихме времето мъдро. След като поднесох обилни извинения, задето бях предизвикал ареста на всички, до среднощ стояхме будни в бетонната стая без прозорци и обсъждахме вероятните причини за възникването на ЧЖК.

Стигахме все до същите ограничения, с които се бяхме сблъскали по време на срещата. Бяхме решили, че е малко вероятно да става въпрос за вирус. Каквото и да беше, фактът, че оказва сходно влияние върху различни животински видове в отдалечени райони, противоречеше на подобна теория. Всички бяхме съгласни, че е по-вероятно такава внезапна и анормална промяна в поведението да е реакция на определена промяна в околната среда. Очевидно най-доброто, което можехме да предприемем, беше да извършим аутопсии на поразените животни и да търсим анатомични и психологически особености, които биха могли да ни поведат в правилна посока.

Доктор Куин обеща помощ от Биологическия факултет на Колумбийския университет, ако и когато се сдобием с образец.

– На кого му е притрябвало правителството, Оз? – каза тя от мястото си до вратата (бяхме насядали в килията като край лагерен огън). – Дори и да те бяха изслушали днес, щяха да съставят комисия, а тя пък да наеме изследователски екип, годен да проучи какъв тип хора са нужни, за да се стигне до план за действие.

Освободиха ни на следващата сутрин след явяване пред съдия. Останалите се отърваха с обвинение за нарушаване на обществения ред и глоби от по петстотин долара, а аз бях обвинен в престъпно нахлуване, трябваше да се явя в съда и да платя гаранция в размер на три хиляди долара.

Въпреки че се бях сдобил с криминално досие и явяване пред съда, не бях особено притеснен, докато бутах инвалидната количка на доктор Гро по рампата край стълбите на съда под ранното утринно слънце. Предстоеше ми по-сериозна задача – предстоеше на всички, без значение дали го осъзнаваха, или не. Правителството щеше да бъде засипано с далеч по-важни проблеми от мен.

– И сега какво? Отиваме на лов? – попита Клои, след като помогнахме на доктор Гро да се качи в достъпно за инвалидни колички такси и си взехме довиждане с Клеър и Гейл.

– Първо, следващата порция от ваканционния ти пакет – казах и посочих ресторанта в края на улицата. – Позволи ми да ти представя американската гордост: денонощните закусвални.

– Аз имам друго предложение – отговори Клои и посочи носа ми. – Носът ти изглежда изкривен. Много изкривен. Може би трябва да те види лекар.