Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Вече не знам какво да мисля. Сънувахме един и същи сън. Това е невъзможно. А и гадаенето с картите таро във влака. Глупаво е, знам. И все пак се уплаших до смърт. Чувствам се странно. Много странно.

И аз не знаех какво да кажа, затова просто я държах в ръце, а тя захлипа. Бяхме преживели доста напоследък. Надявах се, че се дължи на часовата разлика.

Замислих се над думите на възрастната Алис Бойд за страховитото предчувствие на животните и поведението им преди природни бедствия. Замислих се за слоновете и птиците, които се бяха отправили към по-високите места дни преди цунамито.

Какъв термин беше употребила Алис? Космичес­ко събитие?

Само след миг сведох поглед към Клои, а тя протегна ръка към лицето ми, сложи длан на бузата ми и ме целуна страстно. Лицето ѝ се сля с моето. Тя ме целуна.

А аз отвърнах на целувката ѝ. Истински.

Жълто. Жълта кола спира пред сградата. Атила се приближава с топуркане към прозореца в апартамента и се взира долу към улицата. Надава див пронизителен писък, щом вратата на таксито се отваря и той вижда Оз. Започва да подскача и крещи от вълнение.

Спира и млъква. Тъмните му блестящи очи виждат още нещо.

Оз протяга ръка към таксито. От жълтото нещо излиза още някой. Дори и от пет етажа разстояние Атила вижда, че е женска. Жена.

Лицето на Атила посърва. Започва да хленчи. Черните връхчета на дългите му гладки пръсти се притискат в стъклото. Започва да пухти през носа и се взира надолу към своя приятел и новодошлата.

Тъгата му прераства в усещане за предателство. Ревност. Зеещата празнина в гърдите му се изпълва с ново чувство. Нахлува като приливна вълна.

Изпепеляващ, противен гняв.

Гневът се надига в него като позив за повръщане.

Атила скача и започва да блъска гърдите си. Ръмжащи, бълбукащи звуци се надигат от гърлото му, той тича напред-назад из порутения апартамент, блъска и мачка всичко по пътя си. Удря и троши неща, които вече е изпочупил.

Днес е ден за съсипване и трошене.

Отново започва да блъска по стената, сваля малкото останали картини. Рамките им тракат и се блъскат. По пода се пръсват още стъкла. Той сграбчва радиатора в антрето и започва да го друса. Скимти, докато го дърпа ли, дърпа. Тръбата, която влиза от него в стената, скърца. Освобождава го от стойките му с пищене и тътен. Атила мята радиатора в банята, чиято врата е изкъртена от пантите още преди два дни. Радиаторът удря мивката и тя се пръсва. Натрошава се на парченца, които приличат на порцеланов чакъл.

Атила тръгва към входната врата, като се подпира на свитите си ръце. Души. Чува Оз да се качва по стълбите, а още някой върви зад или до него. Хрумва му нещо. Бързо и целенасочено хуква навътре в апартамента и гаси всички лампи.

Апартаментът е тъмен с изключение на оранжевите отблясъци от светлините навън, които се процеждат през прозорците. Изпочупените щори хвърлят оранжеви тигрови ивици светлина в помещението. Отвън минава влак и стаята започва да се тресе. Атила се заслушва в приближаващите нагоре стъпки. Прозява се с огромната си челюст. Чака.

Клои все още се усмихваше отпусната, нежна и топ­ла в ръцете ми, когато таксито спря пред моята сграда на 125-а улица. После ѝ беше нужно малко време да асимилира мизерната обстановка. Двама бездомници под навеса на автобусна спирка спореха за нещо, а пред тях притича плъх с размерите на чихуахуа.

– Дом, мил дом – издекламирах, а влакът от Бродуей изтрака над нас от надземната линия. – Не е чак толкова зле, колкото изглежда. Честно.

– Доста е... ами... – тя посочи с пръст във въздуха в търсене на точната дума.

– Градско? – подсказах.

– Не, не. По-скоро, хм... как се казва? Мизерно?

Изкатерих багажа ни с пъхтене и пухтене пет етажа нагоре, пъхнах ключа в ключалката и чух необичаен звук. Идваше от другата страна на вратата. Спря, а после започна отново – силно и стържещо, нещо като съскане. Отворих вратата. Надникнах в тъмнината на апартамента си. Блъсна ме воня. Лоша работа. Миришеше ужасно.

Чух звука още по-ясно: идваше някъде отпред, от неосветеното антре. Влязох пред Клои и в мрака зад рамката на вратата започнаха да се оформят груби очертания.

– Атила? – извиках.

Какво става, по дяволите? Би трябвало да е в клетката си.

– Оо-оо-оо-оо ах-ахах иееаа иееаа иеееееааааааааааааа!

Сянката се уголеми и върху мен като влак се стовари нещо тежко. Ударът ме повали по гръб.

– Атила! – креснах строго.