Джеймс Патерсън - Зоопарк

Сержант Перес и мъжът от контрол на животните се споглеждат и простенват, а шимпанзето се катери по кабелите, увиснали край фасадата на сградата. Скоростта, с която го прави, е удивителна. Напредва ритмично.

– Давай, маймунке, давай! – започват да скандират децата.

Маймуната се изкатерва до шестия етаж и изчезва зад корниза на покрива.

Офицер Мърфи изчаква почтително, но после вдига безпомощно рамене към шефа си и се присъединява към подвикванията.

Клои настояваше веднага да отида в болница. Аз не се съгласих. Бях посетил достатъчно чакални тези дни. Все още под въздействието на адреналина излях половин шише кислородна вода върху коляното си и залепих отгоре няколко пласта домакинска хартия. Притиснах с ръка мястото и закуцуках из апартамента, за да огледам останалите поражения.

Като че ли всичко, което притежавах, беше минало през дробилка за дърво. В апартамента не беше останал почти нито един предмет, който Атила да не беше успял на строши. Да не говорим за отвратителната гнусна воня на развалена храна, смесена с тази на урина и фекалии, размазани навсякъде. Определено не можех да разчитам да си получа обрат­но депозита.

Бях наясно, че след време Атила ще стане неконтролируем и ще трябва да му намеря по-подходящ дом, но беше само на пет. Шимпанзетата обикновено стават трудни за овладяване доста по-късно. Не можех да не се зачудя дали всичко това не показваше яд, гняв, насочен лично към мен. Кое бе предизвикало Атила да постъпи така? Тревогата от раздялата? И как се беше измъкнал от клетката си?

Багажът ни все още стоеше струпан на площадката пред вратата, а Клои пристъпи предпазливо сред погрома, като се стараеше да не се докосва до нищо.

– Оз, толкова съжалявам – промълви тя.

Може би присъствието на Клои го беше предизвикало. Шимпанзетата са изключително отбранително настроени към територията си и често стигат до убийство при определянето на границите си. Да не би Атила да беше приел Клои като заплаха за територията си?

От друга страна очевидно беше посветил доста време в съсипването на апартамента.

Още щом прекрачих прага на спалнята, ме лъхна особено гадна миризма. По-гнусна и от смесената воня на развалена храна и фекалии, която изпълваше останалата част на апартамента.

В спалнята се беше събрала толкова концентрирана, наситена и ужасна смрад, че ме достраша да светна лампата. Все пак го направих.

Стоях там вцепенен и дишах тежко.

– Какво има, Оз? – извика зад мен от антрето Клои.

Не беше само разрушената стая. Не беше само съдраният матрак, подгизнал от урина – макар че и това беше факт.

Усещах бумтенето на сърцето в ушите си, докато оглеждах стаята. По стените имаше кръв. На тънки струйки и пръски. Големи размазани петна. Отпечатъци от длани.

Големи, дълги отпечатъци от длани – отпечатъци от длани на шимпанзе. Имаше един точно до ключа на осветлението, който също беше изцапан с кръв. Четири много дълги пръста и малка заврънкулка от палец.

Погледнах нагоре. Засъхнала кръв замъгляваше плафона на тавана. Това придаваше на стаята леко розовеникав оттенък. Всичката тази кръв бе тук от дни. Беше суха и тъмна, с цвета на кафява ръжда.

Проследих с поглед петната до ъгъла в дъното на стаята.

– Какво? – повтори Клои от коридора.

На пода между леглото и стената срещу мен имаше нещо. Ивиците кръв водеха натам, както всички пътища водят към Рим.

Усещах Клои зад себе си.

– Остани там – казах. – Не влизай.

Покрих лице с яката на ризата си и пристъпих навътре в стаята. Почувствах горчив вкус в устата. В гърлото ми се надигаше жлъчка.

Беше труп на човек. Поне голяма част от него. Разлагащо се – и изглежда, отчасти изядено – човешко тяло. Не можех да разпозная лицето, тъй като лице нямаше. Стъпалата и дланите също липсваха. Но имаше дълга червена коса. Червена ирландска коса на момиче, а тялото беше облечено в тюркоазено болнично облекло.

Правоъгълна пластмасова карта беше защипана за горното джобче на окървавената блуза.

Откачих я и я погледнах. Под кафеникавите струйки засъхнала кръв се различаваше снимката на Натали върху болничния ѝ идентификационен бадж.

НАТАЛИ МАРИ ШОУ пишеше под снимката.

Минах бързо по коридора, без да обърна внимание на Клои. Бях стигнал до входната врата, когато Клои ме улови за ръката.

– Какво има? Кажи ми, Оз. Моля те. Какво има там?

Аз избърборих:

– Моята... ъъъ, приятелката ми...