Джеймс Патерсън - Зоопарк

Взирах се навън в пустошта, в която се превръщаше Америка, ръждясваща под суровото и безжалостно лятно небе.

2 Уилям Бътлър Йейтс. „Второто пришествие“. Превод Владимир Трендафилов. – Б. р.

Имаше и още лоши новини тази сутрин – особено за мен. Трябваше да прекъсна проучването си и да замина за Вашингтон, за да изтанцувам танца си в стил Чикън Литъл на поредното изслушване на Конгреса, което си беше истинска загуба на време. При всичките научни доказателства, които събирахме – и въпреки показателното нарастване на нападения, извършени от животни, които бяха неопровержими, – много хора и в правителството, и сред избраните от гражданите длъжностни лица все още отказваха да приемат, че се случва нещо необичайно.

Гласът ми вече не беше глас в пустиня – макар че все още имаше такива, които не чуваха. Първите няколко години бяха дълга и трудна битка, за да накарам хората да осъзнаят какво се случва. Често бях в центъра на конфликта или по заглавните страници с Харви Салтънстол – да, онзи Харви Салтънстол: биолог, специализиращ в еволюцията, популярен научен писател, шеф на катедра в Харвард. Участвах в няколко публични дебата с него. Двамата с Харви се бяхме появявали в няколко публицистични предавания и в новините. Той беше най-изявеният ми обществен критик и вероятно тъкмо неговото отричане на ЧЖК беше отложило приемането на явлението от страна на обществеността с години. Споровете с него ме докарваха до лудост – той разполагаше с авторитет в академичните среди, име, автобиография, а кой бях аз, по дяволите? Приличах на служител по поддръжка на компютрите в някой офис до този величествен красив мъж с дрехите му от туид, изискан баритон, бостънски акцент и противния му тик да отмята назад посребрената си коса. Ха.

Разтрих пулсиращите си слепоочия с палци, главоболието ми прииждаше на мощни приливи и останах по-скоро изненадан, отколкото притеснен от факта, че някакъв непознат се появи и седна срещу мен. Приличаше на бивш съпруг на Бритни Спиърс: кльощави ръце, покрити с некадърни татуировки, филцова шапка тип Синатра и козя брадичка, която изглеждаше като нарисувана.

Част от мен се запита дали още не продължавам да спя.

– Мога ли да ви помогна? – попитах.

– Ти ли си Джаксън Оз?

Нищо чудно да съм направил гримаса. Ето че се започна.

И така. Бях написал книга за ЧЖК, която се превърна в противоречив бестселър. От една страна, беше най-доброто, което бях в състояние да направя, за да разпространя информацията за ЧЖК: стана повод за появата ми в най-популярните медии, откъдето се опитвах да предупредя хората за нарастващата опасност и все по-голямата нужда от неотложни координирани действия. От друга страна, се сдобих със слава – по-скоро печална слава. Собствениците на домашни любимци не ме харесваха много. Почитателите на кучета негодуваха от посланието ми, особено сега, след като бяхме накарали Конгреса и президента да се замислят за национална карантина.

– Всъщност не – отговорих. – Постоянно ме бъркат с него.

Мъжът остана невъзмутим.

– Хей, каква е тая твоя омраза към кучетата? Защо ти е да подлудяваш хората и да им втълпяваш простотии? За да си продаваш тъпата, кретенска книга? Ротвайлерката ми не е злодей. Истинско сладурче е.

– Всичко наред ли е? – попита огромен чернокож мъж в костюм на тънко райе, появил се изневиделица на вратата.

– Водим разговор – отговори възмутен мъжът. – И е личен.

– Вече не – отсече бодигардът ми от известно време насам, специален агент Нимо Кейд от ФБР. Демонстрира победоносна усмивка наред със значката си. – Бихте ли потърсили мястото си, или имате нужда от помощ?

Нимо избута натрапника от вагона, а аз въздъх­нах облекчено.

Да работиш съвместно с правителството, си има своите преимущества.

Подобни неща се случваха доста често. Електронната ми поща беше така препълнена със смъртни закани, че ги изтривах, без да ги отворя дори само от любопитство.

– Събуждаш у хората ведрина и доброта, а, Оз? – закачи ме Нимо, щом онзи изчезна.

– Дължи се на харизмата ми – отвърнах. – Къде са всички останали?

Клои се появи на вратата на купето. Най-доброто през последните пет години – пет години неблагодарна работа в лабораторията, постоянни пътувания, постоянен тормоз – безспорно бе присъствието на Клои. Тя работеше не по-малко усърдно от мен. Всъщност дори по-усърдно. Освен това, вместо да изпуши като мен, продължаваше да си бъде тя, с гладка кожа и мъдри очи, стройно тяло и елегантна като калиграфски шрифт.