Джеймс Патерсън - Зоопарк

– С Дълбокото гърло ли ще се срещаме – попитах. – Мислех, че отиваме в Белия дом.

Нимо се обърна и вдигна рамене.

– Наредиха ни да дойдем тук – каза той, а колата пое по рампата на гаража.

Бавно се изкачвахме нагоре. Бях объркан. Беше пусто.

– Какво е това? – обади се Клои. – Тук няма никой.

– Проклятие – измърморих.

– Мамо! – обади се Илай. – Дай Батман!

– Какво? – попита ме Клои, без да му обръща внимание.

– Това трябва да е план на сенатор Чаргаф. Вероятно се е добрал до номера ми и е накарал някой да се обади и да се престори на началника на екипа, за да не присъствам на изслушването. Да ме накара да изглеждам несериозен. Негодник.

Опитах се да избера номера, от който ми бяха поз­вънили. Слушах звъненето на телефона, без никой да отговори, и в този момент се чу притъпен шум – като от промишлен вентилатор, заглушен от възглавница.

Найлонова торбичка се понесе край бетонната стена пред колата и литна грациозно като птица, понесена из Вашингтон. После чухме оглушителното бумтене на кацащ хеликоптер, плъзващо се във въздуха като мигрена в главата на божество.

Хеликоптерът, който се приземи на пет празни места вляво от седана, беше огромен „Блак Хоук“ с военна маркировка. Полковник от армията, последван от авиатори в предпазни жилетки, нашарени като коледна елха, слязоха и тръгнаха тичешком към колата.

– Тате! – викна Илай в ухото ми.

– Какво? – опитах се да надвикам шума.

– Дай Батман!

А ние се бяхме разтревожили, че в колата няма детско столче за Илай. След няколко минути, закопчани в ревящия, тресящ се военен хеликоптер, се издигнахме от покрива на гаража и се понесохме тържествено като с бойна колесница над центъра на Вашингтон. Набрахме височина и след известно време гледката на бетон и магистрали беше заменена от изумруденозелените мочурища на Вирджиния под нас. Хвърлих поглед към Илай, сгушен в скута на Клои, стиснал своя Батман, с очи, ококорени като фрисби, и благоговение в погледа.

Завихме рязко и пътувахме на север около двайсетина минути, а после започнахме отново да се снижаваме. Иззад гората изникна комплекс от стъклени офис сгради. Погледнати от няколко стотин метра височина, изглеждаха като кубчета лед, разтапящи се в тревата. Насочихме се към централния блок. Помислих, че ще се приземим на хеликоптерната площадка с червена буква Х до нея, но пилотът пое към плоския покрив на сградата.

– Благодаря, полковник – извика мъж с прошарена коса и морскосиньо ветроустойчиво яке, който ни чакаше на покрива. – Аз поемам оттук.

Полковникът му отдаде почест, а хеликоптерът се издигна зад нас и се понесе в небето.

Забелязах инициали на Националната агенция за сигурност върху електронния бадж, закачен за джобчето на безупречно бялата му риза, преди да поведе мен, Клои, Илай и Нимо по размекнатия от слънцето асфалт на покрива към някаква врата.

Агенцията за национална сигурност – отделът, който извършва електронно наблюдение по целия свят на всички разузнавателни служби – функционира толкова секретно, че някои хора я наричат Несъществуващата агенция.

– Началник-секция Майк Лийхи – представи се мъжът, ръкува се с мен и влязохме в сградата. – Благодаря, че се съгласихте да дойдете.

Поведе ни от стълбищната клетка по дълъг, ослепително бял коридор.

– Съжалявам за драматизма, но когато... – той хвърли поглед към Илай – сещате се кое се превърне в публичен скандал, нещата тук доста се забързват.

Завихме зад един ъгъл и влязохме в полукръгла зала с редове седалки и подиум пред тях. Заприлича ми на лекционните зали в университета. Зад подиума имаше лъскав гладък телевизионен екран с размери на билборд.

Встрани от него се отвори врата и влезе чернокож мъж на средна възраст. Лийхи носеше бизнес костюм, но този човек беше облечен в черна тенис­ка с якичка, черни джинси и кецове, които скърцаха по лъскавия бял под като балони, огънати във форма на животни. Златният „Ролекс“ на китката му беше лъскава добавка към целия ансамбъл.

– Вие ли сте президентът? – попита Илай, втренчил се в нагоре към него.

– Не, не съм – отговори мъжът.

– Всъщност – намеси се Лийхи и се усмихна сковано – президентът беше възпрепятстван. Това е Конрад Марлоу от Департамента по отбрана.

– Не ги вкарвай в заблуждение, Майк – каза Марлоу. Зъбите му приличаха на плочки за маджонг, а гласът му беше кадифен като виолончело. – Господин Оз е умен човек. Забеляза появата на това явление още през 2012 година. Дори още по-отдавна, 2011 или 2010-а. Президентът няма да дойде. Казаха ви така, за да си осигурят присъствието ви. А и технически погледнато, не съм от Департамента по отбрана. Работя за един мозъчен тръст. Военни игри. Голяма веселба. Въобразяват си, че мога да наредя кубчето на Рубик, но съм изпълнен с известни съмнения.