Джеймс Патерсън - Зоопарк

В интерес на истината притеснявах се основно за Атила. Беше изминала почти седмица, откакто го бях оставил. Нямах вест и от госпожа Абро. Надявах се всичко да е наред.

Имах работа за вършене.

– Сигурен ли си, че сме на правилното място – попита Клои, щом пристъпихме в овехтялата конферентна зала на хотела. Килимът беше кошмарно мръсен – целият на петна, износен и протрит по ходовите линии.

Малка група хора се въртеше край масата с евтини ордьоври, кани с вода и диспенсери с кафе. Това море от памучни блузи, очила и бради кръжеше край безплатната храна със същия ентусиазъм като лешоядите, които бях видял в делтата на Окаванго.

– Повярвай ми – казах. – На правилното място сме.

Тръгнахме към предната част на залата и минахме покрай млад кльощав бял мъж с наситено сини очи и руси вежди, които се сливаха с лицето му. Беше с червен спортен екип и бял каскет и ожесточено се взираше в светещия екран на айпада си. В мига, в който ни зърна, скочи от мястото си и ме тупна непохватно с юмрук.

– Живо-здраво, Ози – възкликна той.

– Доктор Щраус, благодаря, че дойдохте – казах и го представих на Клои. – Еберхард съвсем наскоро бе назначен за декан на Катедрата по микробиология в Университета на Бон.

Двамата с Клои продължихме.

– Виждаш ли сега защо си ми нужна? – попитах аз и посочих към шантавите образи, покрай които минавахме. – Всички тези хора са невероятно умни, но както сама можеш да видиш, пиарът не е силната им страна. Ето защо е толкова важно, че се съгласи да дойдеш с мен.

– А аз си помислих, че ме искаш тук заради интелекта ми – подхвърли с усмивка Клои.

– Дай ми касетата, Оз. Аудио-визуалната техника е в готовност – каза младолико хлапе, облечено, сякаш се готвехме за родео.

Раменете му бяха сгушени към ушите, а дългите му ръце се размахваха вдървено. Извърна се и шумно подуши косата на Клои.

– Косата ти мирише на хубаво – отсъди на твърде висок глас, който звучеше като нещо средно между този на Роби Робота и герой на Стайнбек.

– Джонатан, благодаря ти, човече. Заповядай – казах аз, подадох му касетата и продължих с Клои напред.

– Не му обръщай внимание. Това е Джонатан Мур. Той е учен аутист, един от най-добрите зооспециалисти в света. Известен е със способността си да комуникира с животни. Беше един от първите, с които се свързах, когато започнах да изследвам ЧЖК. Той ми помогна да работя с Атила.

Бях поел риска да разкажа на Клои за Атила по време на полета. Дори ѝ показах снимките в портфейла си. Тя каза, че съм постъпил много смело, като съм го спасил. Изглежда, не беше проблем за нея. Иди, че разбери.

Няколко минути по-късно се озовах на сцената и потупвах по микрофона. Високоговорителят изпищя и после замлъкна. Жуженето в залата утихна и всички глави се насочиха към мен.

– Ще ви спестя приказките, приятели – заговорих и кимнах към Джонатан, който ми даде утвърдителен знак, застанал до проектора. – Ето какво се случва в Африка. То само говори за себе си. Направих този запис преди два дни в делтата на Окаванго в Ботсвана.

Отстъпих назад в тъмната зала, за да ги наблюдавам, докато гледаха кадрите.

Със задоволство отбелязах, че изглеждат изумени. Щом главите на мъжките лъвове се появиха в полето, в залата се надигна вълна от шепот. Тези хора тук бяха изключително умни, а аз успях да привлека вниманието им.

Щом Джонатан светна лампите, шепненето по групички избухна във всеобща какофония от четиридесет души, които се опитваха да се надвикат едновременно.

– Хайде, приятели – прекратих шумотевицата, като размахах тефтера с жълти листове в ръката си и приближих микрофона. – Срещата ми със сенатора е само след часове. Първият му въпрос ще е защо се случва това. Имаме доказателство не само за необяснимото хиперагресивно държание на лъвовете, но и за безпрецедентната промяна в социалното им поведение. Трябва да излезем с правдоподобни теории.

– Как е възможно, Оз? – попита бившата ми преподавателка по еволюционна биология Гейл Куин. – Как може това да се е случило така изведнъж?

– Не знам, Гейл – отговорих. – Точно за това ви повиках тук, за да ми помогнете да разбера. Най-доб­рото ми предположение до този момент е, че може да съществува някаква нова радикална адаптивна зона. Мисля си, че е възможно да е настъпила драматична промяна в околната среда, която по някаква причина не сме имали възможност да регистрираме.

– Но кой аспект от околната среда се променя все пак? – попита някой.