Джеймс Патерсън - Зоопарк

Въпреки това бях убеден, че ЧЖК не беше локален проблем. Беше глобален. Правителствата и военните сили имат достатъчно грижи по справянето с широкомащабни проблеми един по един. Как щяха да успеят да помогнат на всички, навсякъде, еднов­ременно? За това явление щеше да е необходимо сътрудничество в нечувана степен. А още не забелязвах да се случва.

– Значи, наистина мислиш, че това е реално, Оз? – попита Клои. Беше се втренчила през прозореца. Навън на пистата от самолета като от троянски кон се изсипваха войници. – Навсякъде по света животни внезапно нападат хора без причина? Но не и други животни? Как е възможно? Защо? Защо сега? Звучи... ами... напълно налудничаво.

– Нямам представа как или защо, Клои – приз­нах. – Просто знам, че популацията от птици не се удвоява просто така само за няколко години, нито пък лъвовете внезапно, радикално и необяснимо променят ловните си навици. Случва се нещо много странно.

Временният мобилен телефон, който си купих в Маун същия ден, позвъня, докато чакахме да се качим в самолета. Беше гласова поща от Гейл Куин, бивша моя преподавателка от Колумбийския. Новините бяха добри. Беше успяла да поразмърда нещата и да организира среща за ЧЖК с Нейт Гарднър, старшия сенатор от Ню Йорк.

– Какво има? – попита Клои, щом изключих телефона с усмивка.

Намирахме се в малък самолет, сгушени под нис­кия таван.

– Добри новини. Имам среща с един от най-видните лидери в Конгреса по повод на всичко това. Благода­рение на видеокасетата може наистина да получа шанс за подкрепа от правителството на Съединените щати.

Обзе ме потискаща мисъл, докато прибирах чантата си в багажното отделение отгоре. Ами ако сенаторът реагира по същия начин, по който беше реагирала Клои в началото? Бях напуснал Колумбийския, преди да приключа докторантурата си. Ами ако ме помисли за някой побъркан блогър, който развива конспиративни теории в интернет помежду подремвания на канапето на майка си? Понякога забравям да погледна нещата отстрани и да видя какъв безделник вероятно изглеждам.

– Хей, хрумна ми нещо щуро – казах и седнах отново до нея. – Защото съм си луд. Клои, знам, че имаш да свършиш ужасно много неща, но дали би могла да дойдеш с мен?

– Какво? – учуди се тя. – Да дойда с теб в Съединените щати?

– Права си – бързо дадох заден. – Както казах, щуро е. Забрави за това.

– Не, чакай – възрази Клои. – Имам предвид за какво? Защо искаш да дойда?

– Заради професионализма ти например – отговорих. – Образованието ти. „Екол Политекник“. Ти си експерт, който се ползва с доверие. Още по-важ­ното е, че си експерт, който се ползва с доверие и е видял и изпитал същото като мен. Притеснявам се, че сенаторът може да ме възприеме по същия начин, по който ме прие първоначално и ти. Ще реши, че съм ненадежден. Вероятно ще ме гледа, сякаш съм си нахлупил шапка от алуминиево фолио. Но ако и ти си с мен...

Тя повдигна вежди.

– Но, моля те – казах. – Не се тревожи. Ще се справя.

Извадих телефона си и се престорих, че си играя с него. С периферното си зрение забелязах, че орловият ѝ нос се бръчка, докато ме наблюдаваше с присвити очи.

Облегна се на седалката си и въздъхна дълбоко.

– Не е въпрос на избор – каза тя, а самолетът започна да рулира. – Наистина настъпва някакъв природен катаклизъм. Какъв биолог бих била, ако не се опитам да направя всичко възможно, за да реша проблема? Освен това ти ми спаси живота. Дължа ти услуга. Така че ще дойда. При едно условие.

– Каквото и да е.

– Мразя да летя. Може ли просто... ами... да те държа за ръка, докато излетим?

Усмихнах се и поех изящната ѝ длан.

– Можеш и да ми изкълчиш ръката, ако желаеш – предложих.

Влакът по Бродуейската линия трака по излизащите на повърхността релси на метрото, когато Натали Шоу пристига пред входа на жилищната сграда на Оз.

Едва пет часът сутринта е, още е тъмно, макар че небето започва да синее, а улиците в Харлем със спуснатите навсякъде метални капаци са още пусти. Значи, все пак Ню Йорк спи, помисля си тя. Задната част на коленете и мишниците ѝ са влажни от пот заради вече топлия летен утринен въздух. Тя се прозява и си отключва вратата на мрачното фоайе. Отбива се на връщане от болницата след трийсетчасова смяна и едва се държи на крака от умора.

Качва се по тясното като ковчег стълбище в сградата, без сама да знае защо го прави. Категорично скъса с Оз в имейла си и му каза да намери някой друг да се погрижи за Атила. Въпросът е там, че той не ѝ беше отговорил. Колкото и да я дразни това, няма как да не се почуди дали изобщо е получил писмото, дали сега Атила не умира от глад или нещо такова.