Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Да, а също и в храстите и по земята – каза тя. – Феноменът е толкова безпрецедентен, че много от хората във факултета в Париж не искат да повярват. Затова дойдохме с колегите ми. Да съберем данни. Мисля, че в околната среда се случва нещо много, много нередно.

– Аз също – заговорих бързо заради обзелото ме вълнение. – Не се отнася само за птиците. През пос­ледните три години имаше масово увеличаване на нападенията на животни над хора. Лъвовете, които са убили твоите приятели и моя, това не е просто изолиран инцидент. Хората са все по-силно изложени на атаки от страна на животни. Има нещо, което предизвиква ужасно нетипично поведение на лъвовете в този район. Също и на други животински видове. Мисля, че се случва нещо ужасно нередно в околната среда, което променя поведението им.

Разрових раницата си, за да намеря камерата, и я сложих на бара.

– Гледай, това се случи днес следобед.

По лицето ѝ се изписа шок, докато гледаше записа.

– О, боже мой! Това не може да е нормално. Толкова бях притеснена за живота си, че не бях забелязала. Всичките лъвове са мъжки? Как е възможно? Никога преди не е било така.

Тя поклати глава към екрана и вдигна към мен ококорени очи.

– Длъжен си да оповестиш това, Джаксън – нас­тоя тя. – Хората трябва да го видят.

– Ще го видят, Клои. – Чухме боботенето на самолетен двигател в далечината. – И моля те, наричай ме Оз.

Шест часа по-късно, обут в хубавите си обувки, почесвах една от подутините с размер на коктейлна черешка под ухото си и слизах по задното стълбище на „Райлис“ – най-големия и май единствен хотел в Маун.

Стоварих багажа си до издраскания месингов парапет на външния хотелски бар и се огледах за Клои, с която трябваше да се видим на по бързо питие, преди да замина от Ботсвана с полет в полунощ.

Опулих се от смайване, като я видях да говори по мобилния си телефон, мушнала багажа под краката си до столчето пред бара. И двамата бяхме толкова изпохапани, окървавени и мръсни, че приличахме на амулети от кал, когато излязохме от саваната няколко часа по-рано, но сега с бледожълтата си рокля и още влажна от душа коса Клои беше пленителна.

Останах изумен от това колко се зарадвах да я видя. Освен очевидните ѝ качества не можех да не оценя издръжливостта и непоколебимата воля за живот, която тази крехка жена беше показала при оцеляването в изпитанията, сполетели я през пос­ледните дни. Срещата ми с нея беше сред малкото хубави неща в дадената ситуация. Това и записът, който успях да направя.

В този късен час барът беше почти празен: група туристи, които си стояха кротко в един ъгъл, двама грубовати пияни мъже на една маса и пианист пред малък роял, чието свирене се смесваше с монотонния шум от фонтана в центъра на бара. Мраморното дъно на фонтана беше осветено и във водата проблясваха синьо-зелени ивици светлина.

Извърнах поглед от Клои, когато в бара влезе висок и слаб червенокос мъж. Това беше Робинсън Ван дер Хълст, бизнес партньорът на Ейбрахам и пилот на самолета, който откри Клои и мен и ни докара от саваната.

– Какво е положението, Робинсън? – попитах и се здрависах с него. – Властите прибират ли лъвовете за аутопсия?

Робинсън поклати разочаровано глава и погледна през рамо.

– Правителствените рейнджъри от резервата са толкова заети, че не искат дори да ми окажат съдействие с прибирането на телата. Случват се много неща, господин Оз, и те никак не са добри. Едно от тях е, че нападението над вас не е било единственото за деня.

Робинсън отново погледна през рамо.

– Цялата делта е в пълен хаос, човече – каза той. – Два други лагера са били нападнати от лъвове днес, а с още два няма радиовръзка вече повече от дванайсет часа.

Примигнах. Животинската криза, за настъпването на която от години се опитвах да убедя хората, изглежда, се беше разразила с пълна сила в рамките на един-единствен ден.

– Освен това дочух, че най-големият лагер в делтата, лагер „Рай“, на всичкото отгоре е бил нападнат от чакали.

– Чакали?

Едно след друго се случваха невероятни неща. Чакалите са на практика койоти. Те се намират в същата ниша в екосистемата. Веднъж на високосна година може да чуете, че чакал е отмъкнал бебе или нещо от сорта, но е такова изключение, че ако се случи, превръща се в сензация. Чакалите не нападат възрастни хора. Просто не го правят. Атаките на чакали над хора са такава рядкост, че дори не се води статистика. Случва се понякога диви кучета, вълци, динго и други такива да нападнат хора, но това обикновено се дължи на факта, че са болни от бяс.