Джеймс Патерсън - Зоопарк

Мравките пощуряха. С тихо потракване и шумолене рояк червеникави мравки пое след мен. Виждах как колоната нараства и потъмнява, когато милиони от насекомите се отправиха към новата си цел, да се справят с натрапника. Видях как съобщението се предава по колоната с помощта на феромони от един чифт антенки към следващите. Единственото предимство, с което разполагах, бяха краката ми.

Телето беше по-леко, отколкото очаквах, тъй като беше пооглозгано от мравките. Полазиха ме по ръката и ги изтърсих, доколкото ми беше възможно. Докато стигна речния док, се бях сдобил с поне десет-петнайсет парещи ухапвания по ръката и гърдите. Болката не беше особено силна – приличаше на неколкократно пробождане с телбод.

Черната жужаща колона беше останала доста назад при пристигането ми на брега на реката.

Два крокодила кръжаха в кръг около жената на скалата. Хукнах по скърцащия дървен док, нарамил младия африкански бивол.

– Хей! – провикнах се. – Време е за вечеря! Ето!

Метнах трупа на животното в реката. Той се стовари в гъстата тиня под мен като дебело хлапе, което се опитва да направи водна бомба.

Един от крокодилите се обърна, щом видя купчината плаващо месо. По-добре птичка в ръката, отколкото на върха на скала, вероятно си мислеше. Въпреки това другият не бързаше, продължаваше апатично да кръжи около жената.

Хванах карабината за цевта и я запратих по крокодила. Прикладът пльосна точно до опашката му. Тогава и той се насочи към биволчето и се присъедини към другия крокодил, който вече се нахвърляше на трупа. Объркани мравки се посипаха в разплисканата вода около тях и се замятаха по повърхността на реката, а двата крокодила разкъсаха трупа на парчета.

Затичах се по брега, за да застана точно срещу жената с тъмната коса.

– Плувай към мен! – провикнах се. – Трябва да доплуваш до мен веднага!

Тя поклати глава, затвори очи и стисна скалата още по-силно.

– Всичко е наред. Трябва да го направиш. Времето ти изтича. Това е единственият ти шанс!

Тя ме погледна за миг. Погледна и крокодилите малко по-нагоре по реката. Слезе във водата и се оттласна от канарата.

Не беше добра плувкиня. Вярно, че и условията не бяха идеални, да речеш. Пляскаше с ръце и мяташе крака във водата. Сякаш щеше да ѝ отнеме цял ден да преодолее някакви си шест метра в спокойна вода и да се добере до брега.

– Давай! Давай! – насърчавах я и постоянно хвърлях поглед към крокодилите.

Едва не заръкоплясках, щом най-после стигна брега. Опита се да се покатери по стръмния склон, но се спъна и падна на колене в калта.

– Не, не! Ти успя. Хайде, хвани се за мен.

Бях се проснал по корем и протегнах ръка надолу към нея. В този момент почувствах цяла армия гъделичкащи крака на насекоми да шават по голия ми гръб.

– Бързо! Бързо!

Гърбът ми вече пламтеше от болка.

Жената стисна дланта ми, а аз я изтеглих с такава засилка върху поляната, че едва не отскубнах ръката ѝ.

– Движи се! – извиках и я побутнах да тръгва с едната ръка, а с другата изтърсвах гадинките от себе си.

Мравките бяха навсякъде. По врата, в косата ми, в ушите ми. Изплюх една, която беше пропълзяла в устата ми. Звукът, който неволно издадох, можеше да се нарече пронизителен писък от погнуса като на покачена върху стол жена, която крещи заради мишка. Не спрях да тичам, докато не почувствах следите от автомобилни гуми под краката си. Далеч от червеникавата пулсираща колона, хвърлих раницата си на земята и се отъркалях в прахоляка, сякаш бях подпален, плюех и се плясках с длани. Буквално имах мравки в гащите. Панически развързах връзките на обувките си и ги изритах. Разкопчах панталона си, изскочих от него, охках и подскачах, развях го като флаг, а мравките хвърчаха от крачолите като ситни камъчета.

След като ги бръснах от краката си, разтеглих ластика на боксерките си за най-съществената проверка. Чисто.

– Слава богу!

Вече отървал се от напастта, мушнах крака в развързаните си високи обувки и започнах да тъпча насекомите, пръснати наоколо.

– Не сте толкова силни без приятелчетата си, нали? – крещях и подскачах като побъркан леприкон в изпълнение на жига с цел убийство на мравки в прахта. – Умрете! Умрете! Умрете!

Щом и последните мравки изчезнаха, притаих дъх и огледах ухапванията по крайниците и тялото си. Бях осеян с подутини, подутини върху подутините, всяка от които беше червена и голяма като коктейлна черешка.

Изведнъж, сякаш пробуден от сън, си спомних за жената. Обърнах се и за пръв път я погледнах отблизо. Беше дребничка – крехка като дете, с тънки като на птичка кости. Макар и покрита с кал, безспорно беше привлекателна – маслинена кожа, катраненочерна, тук-там преждевременно прошарена коса, будни кафяви очи и силно изразени високи скули.