Джеймс Патерсън - Зоопарк

Огромната колона от мравки свързваше две тъмни форми в полето. Осъзнах, че това са два малки африкански бивола. Предположих, че са пресекли пътя на мравките и те са им видели сметката. Вече мъртви, останали почти без кожа, щяха да бъдат изядени от живото море буболечки.

Мравките дорилус (или „сиафу“, както им казват на езика банту) могат да живеят в колонии от петдесет или шейсет милиона. Като армия, която търси храна, колониите живеят по команда, нападат всичко, до което се докоснат, включително животни, а понякога и малки деца. Смъртта често е в резултат на асфикция – при навлизането на поток от мравки в гърлото на жертвата. Потръпнах при вида на лъскавия шаващ черен килим, простиращ се в далечината. Наистина беше невероятна гледка.

После се извърнах и поех към реката.

Тъкмо бях успял да се върна на пътеката, и чух вик. Трудно беше да го различа на фона на вятъра и плискането на водата, но определено беше човешки вик и идваше откъм дока.

Очевидно не бях сам тук. Чух го отново и после още веднъж, след като хукнах през полето далеч от мравките. Звучеше като жена. Спомних си окървавените дрехи на членовете на сафари групата, избити от животни, и ускорих крачка.

Стигнах до края на дока и спрях близо до брега на реката. Бяла жена с тъмна коса се държеше за голяма скала в средата на реката. Беше загадка какво дири там. Носеше каки панталон, но нямаше обувки.

Дрехите ѝ бяха подгизнали и залепнали за тялото. Стоеше вкопчена в острите ръбове на скалата и се опитваше да балансира с ръце и крака.

Свих шепи около устата си и извиках:

– Можеш ли да се движиш?

Сега, като си помисля, твърде странен въпрос.

Тя ме погледна, не ме беше забелязала досега. Гледаше ме така, сякаш не беше виждала човек. Нямах представа дали знае английски, или не. После отново изкрещя и посочи към горната част на реката от дясната ми страна.

Извърнах поглед натам и видях близо петметрова кална буца да се надига над повърхността.

Не беше кал. Това нещо имаше повече зъби от обикновена буца кал.

Беше нилски крокодил: най-големият и най-агресивен вид крокодили в Африка. Докато го гледах, бързо отметна огромната си извита и изключително мощна опашка и заплува към средата на реката, където жената се държеше за скалата. Нямах представа как се беше озовала в подобна ситуация, но наредих на себе си да ѝ помогна да се измъкне.

Имах четири патрона. Оползотвори всеки от тях, Оз.

Отпуснах се на едно коляно и изравних мерника на маузера с веслообразната глава на крокодила. Подпрях цевта на ръката си, притаих дъх и дръпнах спусъка.

Оръжието гръмна с мощен откат в рамото ми и видях как водата пред крокодила се разплиска. Не го бях уцелил.

Отново се прицелих и стрелях още два пъти. Нямаше плискане на вода. Бях улучил гадината, и то два пъти. Не успях да видя къде, но чух куршумите да се забиват в месо.

Въпреки това той не умря. Би било твърде лесно. Само се извърна към мен с бързо движение с подобната си на сърф глава, сякаш го бях потупал по рамото.

Изстрелях още един куршум и той попадна точно в главата на мръсника. Това вече свърши работа. За кратко гледаше вцепенен, а след това потъна и се обърна с корема нагоре в реката.

Отново погледнах надясно: втори крокодил бързо се спускаше по течението към нас.

После забелязах и останалите. В лагуната малко по-нагоре по реката имаше поне четири крокодила, а още три се припичаха на брега. Нищо чудно, че се бяха раздразнили. Изглежда, жената беше навлязла в запазената им територия.

Прицелих се към следващия приближаващ крокодил. Движеше се като оживял дънер на дърво. Дръпнах спусъка.

Нищо. Бях изстрелял последния си патрон и оръжието щракна на празно.

Хм. Крокодилите се плъзнаха във водата към жената, а аз стоях на брега с незаредено оръжие. В главата ми светна лампичка и хвърлих оръжието. Оформих фуния с длани край устата си и се провик­нах към водата:

– Веднага се връщам!

Обърнах се и хукнах в посоката, от която тъкмо бях дошъл, към полето зад мен.

Свалих мократа си тениска, докато тичах през сухата кафява трева. Само да уточня: възнамерявах да се гмурна в орда армейски мравки без тениска. Хукнах през лъскавия черен килим и усещах хрущенето на мравки под краката си при всяка стъпка към труповете на младите африкански биволи. С мократа си тениска прогоних мравките от оглозганите сковани кости, грабнах трупа за краката и го потътрих към реката колкото можех по-бързо.