Джеймс Патерсън - Зоопарк

Само дето сега всичко това бе разбито на пух и прах. Никога дори не бях чувал за масово ловуване на група мъжки лъвове, какво остава да стана свидетел на такова явление. А още: защо тези лъвове отнасяха плячката си? И защо нямаше женски? Във всички случаи лъвиците са по-добри в ловуването. Точно по тази причина предимно те го правят в прайда – по-леките им и по-гъвкави тела са с по-подходящо телосложение за тази цел. Къде се бяха дянали момичетата, дявол го взел? Не бях зърнал нито една лъвица цял ден.

Странното поведение на тези лъвове беше не просто любопитно, беше умопомрачително. Тези лъвове правеха неща, каквито лъвовете просто не правят. Разигралото се току-що пред очите ми противоречеше на всичко, което знаех за поведението на тези върховни хищници. Защо?

Да не говорим пък за факта, че лъвовете почти никога не посягат на хора. Какъв е смисълът да изберат хора за плячка? По нас няма много месо. Тези лъвове ни бяха погнали, сякаш водени от личен мотив.

Коленичих, загребах малко речна вода в шепите си и наплисках лицето си. Трябваше да отложа почудата си за момент, когато съм по-удобно настанен. Сега беше нужно да се освестя. Размишленията после. Налагаше се спешно да предприема нещо, та да се измъкна от тази беда.

Вдигнах пушката от скута си и в този момент напипах правоъгълна издутина в джоба на мокрия си панталон. Беше айфонът ми, който предишния ден бях пренастроил за използване в Африка. Ха-ха. Разклатих го: под екрана имаше мехурчета, а от батерията потече вода. Край с възможността да извикам помощ. И без това нямаше да успея да намеря покритие в дълбините на африканската савана. Със сигурност не и с AT&T.

Хвърлих вече безполезния продукт на „Апъл“ с изчистен дизайн през рамо и забелязах две огромни сиви гърбици с размери на цистерни за петрол да се носят към мен по реката. Застинах, докато двата речни хипопотама отминат.

Хипопотамите са тревопасни, разбира се – но са гигантски и много ревниви по отношение на територията си животни. Биха убили без колебание, ако се усъмнят, че в нея е проникнал натрапник. Всъщност те са едни от най-опасните животни, които се срещат в този район. Затаих дъх, докато двата враждебни влекача не се скриха зад завоя.

Вдигнах пушката и патроните високо в ръка, за да ги запазя сухи, и нагазих отново в реката.

Стигнах до обърнатия настрани ландроувър, като постоянно оглеждах периферията на брега, където за последно бях видял лъвовете. Планът ми, ако изобщо можех да го нарека така, се свеждаше до следното: да се добера до сафари лагера, където с Ейб се бяхме приземили, и там да измисля нещо. Гениално, нали така?

Потърсих вещите си в преобърнатата кола. Бях оставил голямата си чанта в лагера и взех само плат­нен сак със себе си. Там си беше, под счупения скоростен лост. Измъкнах го и го метнах през рамо. Надникнах отново в колата и забелязах нещо интересно. На пода пред задната седалка имаше светеща червена точка. Коленичих в тинята и открих видеокамерата си „Сони“. Бях забравил за нея. Доста ми се струпа за по-малко от час. Устройството беше изцапано с кал и обективът беше издраскан почти непоправимо, но не само че продължаваше да работи, но и още беше включено.

Спрях записа, превъртях и изгледах материала на екранчето. След катастрофата камерата беше паднала на една страна в калта и случайно беше зас­нела останалата част от нападението. Не, това не беше сънуван кошмар. Лъвовете изпълваха екрана с развети гриви и пламнали очи, докато се скупчваха около роувъра. Цяла камара носове, зъби и лапи.

Истината беше – ако не броим трагичния развой на нещата и смъртта на Ейб, – че всъщност бях успял. Бях постигнал целта на идването си в Африка.

Имах видеодоказателство за необяснимо, хипер­агресивно, анормално животинско поведение.

Записът беше запалителна бомба. Имаше потенциала да обърне разговора. Приятна историйка за разправяне на парти с коктейли „Молотов“. Академичната общност нямаше да може да осмисли записа, още по-малко да го обясни.

И не ставаше въпрос само за учените, помислих си. Съзнанието ми работеше на двойни обороти. Щеше да се наложи светът да послуша – хората трябваше да започнат да осъзнават, че е в ход мащабно природно бедствие.

Първата ти задача сега, Оз: да оцелееш достатъчно дълго, че да успееш да отнесеш това в цивилизацията. Тоест да не допускаш да бъдеш изяден. Следователно да се махнеш от това проклето място – на мига.