Джеймс Патерсън - Зоопарк

Изключих камерата и я прибрах в раницата. Проверих пълнителя в карабината. Оставаха четири пат­рона. Лоша новина.

Нямаше значение. Трябваше да разтълкувам нещата. Да се махна оттук заедно със записа, та светът да узнае какво се случва. Действай, Оз. На работа.

Вдигнах поглед към небето: лешоядите се спускаха отгоре на ята. Край речното островче, където лежеше мъртвият лъв, ята мухи вече бяха накацали трупа, а пърхащите им крилца разнасяха жужене във въздуха. Два щъркела марабу пристъпваха деликатно около лъва и от време на време забиваха човки в плътта му. Правата им на собственост бяха оспорвани от няколко белогърби африкански лешояда. Те мятаха розовите си сбръчкани глави нагоре-надолу и пръскаха кръв, докато с клюновете си откъсваха малки хапки плът и ги поглъщаха.

Ах, кръговратът на живота. Реките се вливат в море, а морето никога не се препълва и така нататък. Смъртта се превръща в купон за храна. Смъртта беше модус операнди тук, в африканската савана.

Само да можех сега да се опазя, да не стана част от тази стройна програма: моята мисия бе да се върна сред човечеството с важно съобщение.

Озовал се обратно на поляната с високата трева, където бяхме нападнати, се сниших и известно време наб­людавах ландроувъра, паркиран под колбасното дърво.

Ослушвах се внимателно. Нищо. Вятърът свистеше в тревата на пориви. Птиците се рееха в кръгове високо в безмилостно оцъкленото небе. Предположих, че е късен следобед. Обмислях да се върна при колата и да проверя дали още работи. Дали ключовете още бяха там? Не можех да си спомня. При всички онези лъвове, хвърлили се към гърлото ми, нищо чудно, че забравих да погледна. Денят беше много приятен, но бих предпочел да подкарам обрат­но. Големият затревен участък с размери на футболно игрище между мен и колата изглеждаше пуст.

Но беше някак прекалено тихо.

Най-накрая отхвърлих този вариант. Беше твърде рискован. Би било глупаво да се втурна право сред лъвовете. Това, че не ги виждах наоколо, не означаваше нищо. Намирах се на тяхна територия, а и нямаше как да предвидя нестабилното им поведение. Може би точно в този момент се връщаха насам. Знаех, че трябва да поема в обратна посока, пеша, към лагера.

Движех се колкото можех по-приведен и наблюдавах откритото пространство. Открих коловоза от гуми, по който се бяхме движили, и тръгнах по него към сафари лагера. Обезсърчено погледнах към слънцето, което започваше да залязва откъм солниците на хоризонта. След няколко часа щеше да е тъмно. Не очаквах с нетърпение този момент.

Ускорих крачка. Лагерът беше само на около осем километра, но за мен това бяха осем километра през зоопарк без клетки, в който част от животните страдат от шизофренично разстройство.

Слънцето изсуши дрехите ми и те се вкоравиха, а после отново се намокрих, докато преджапах речния брод. Беше горещо, усещах се грохнал и започ­нах да ожаднявам, но реших да не пия водата от реката заради страха си от паразити.

Повървях още около час и стигнах до дока край реката, на който бяхме срещнали ботсванците от другата страна на покритото с трева поле. Нямаше ги нито тях, нито кануто им. След като едва не бяха изя­дени, не ги винях, че стигнаха до крайности. Те бяха разбрали колко се бе объркала природата. Колко бе важно да се измъкнат, докато все още имаха шанс.

Поех към дока да проверя дали няма и друга лодка. В този момент долових внезапно раздвижване в дърветата от дясната ми страна. При все че нямаше бриз, клоните им сякаш се вееха – вълнообразно, – макар и съвсем слабо. Освен това лъщяха, сякаш бяха покрити с олио.

Усетих нещо да пълзи по глезена ми.

Мравка. Но не каква да е мравка. Беше мравка дорилус: африканска армейска мравка. По ужасяващите ѝ челюсти познах, че е воин. Някои местни племена всъщност използват мравката воин за импровизирани шевове: захапката ѝ е толкова силна, че ако захване двете страни на дълбока рана, може да я затвори.

Бяха навсякъде: из дърветата, в тревата, по пръст­та. Милиони и милиони армейски мравки се движеха в свободна черна колона. Трябва да беше поне километър и половина дълга и метър и осемдесет широка. Мравките бяха с размери на бебешко пръстче и цвят на червено вино.

Махнах буболечката и я смачках с подметката на обувката си.

Обичам животните, колкото и всеки друг биолог. Стига да не са буболечки. Не са ми слабост. Субкортексът ми казва: Уф. Разкарай ги от мен. Винаги съм знаел, че ентомологията не е за мен. А дорилус са особено досаден представител.