Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Ти ми спаси живота – промълви тихо тя.

Продължаваше да се взира в далечината. В анг­лийския ѝ се долавяше елегантен европейски нюанс, който ми се стори като френски акцент – силно изразени гласни и съгласни с придихание. Прегърна коленете си, седнала на земята, и се заклатушка нап­ред-назад в прахоляка. Определено още не беше на себе си, но вече започваше да ѝ просветва.

Изведнъж осъзнах, че съм без панталон. Ударих го в земята, за да се уверя, че не е останала някоя мравка, и го нахлузих набързо, а след него и обувките. Проверих дали всичко с камерата в раницата ми е наред и приседнах на един камък да вържа връзките си.

– Ти ми спаси живота – повтори тя, този път по-ясно.

– Всъщност – отвърнах аз, като я хванах за ръка и я издърпах да стане – още не съм приключил.

Изминахме останалия път до лагера почти тичеш­ком. Отне ни малко повече от час. Жената ме следваше мълчаливо, все още малко отнесена и не в час. Беше късен следобед, клонеше към мръкване, времето, което фотографите наричат „златния час“. Залязващото африканско слънце над притъмнелия хоризонт беше надвиснало като горяща кървава топка. Прилепите бяха излезли, пърхаха, размахваха криле и се опитваха да ловят насекоми. Светът се насищаше със звуците на здрача.

– Потърси някакви сухи дрехи и се преоблечи – казах аз и я насочих към първата тента, разпъната върху платформа. – Все още не сме вън от опасност. Ще трябва да ми помогнеш да направим барикада, преди да се спусне нощта.

След като я оставих, веднага потърсих друго оръжие. Не успях да намеря нито в другите тенти, нито в контейнера, който служеше като склад. Нямаше никъде.

Захванах се със следващата точка от списъка с приоритетите си. Насочих се право към бара, разположен в средата на лагера, и отворих бутилка дванайсетгодишен „Гленливет“ – с медицинска цел. Излях малко върху смъдящите си крака и ръце и отпих една глътка.

Изсипвах скоч по гърба си и внезапно чух непог­решимия звук от двигател на самолет. Слава богу. Хукнах по тесния път, който водеше към самолетната писта, и започнах да размахвам ръце към едномоторния самолет, който се снижи над лагера.

Самолетът разклати криле в отговор и отмина. Описа широка дъга над лагера и отново се завъртя. Бръмченето се усили при преминаването му, нещо падна от прозореца и тупна между растителността край пистата. Разрових тръстиките и го открих: беше бележка, в която беше увит камък.

„Персоналът ни информира за ситуацията. Трябва да се огледа лагерът нагоре по реката – гласеше бележката. – Връщаме се до двайсет минути.“

Изтичах обратно при бара. Може би все пак не бяхме обречени.

Бях заменил онзи „Гленливет“ с бутилка „Вьов Клико“, когато жената се върна с чанта в ръка. Беше облечена с чист каки панталон и бяло поло, но беше мръсна и изподраскана, а косата ѝ – заплетена, кална и мокра.

– Това самолет ли беше? – попита тя.

– Да – отговорих иззад бара и отстраних телта върху корковата тапа. – Видяха ни и пуснаха бележка, че скоро ще се върнат. – Освободих тапата. Тя отскочи и се удари в опънатата като барабан тента. От бутилката се надигна дим, а пяната бликна и потече по пръстите ми като лава от вулкан на научно изложение.

Облизах шампанско от китката си и отпих глътка.

– Да пием за измъкването си от тук след двайсет минути – предложих аз и ѝ подадох бутилката.

– Двайсет минути? – възкликна тя, а очите ѝ се ококориха панически. – Но ние трябва да се махнем веднага!

Погледнах ръцете ѝ: трепереха, сякаш щеше да рухне всеки момент. Оставих бутилката на бара и отидох при нея.

– Всичко е наред – уверих я. – Ще се справим, госпожице...

– Казвам се Клои. Клои Тусинян – представи се тя.

Залитна и се улови за плота с една ръка. Очевидно ѝ призля и лицето ѝ изгуби цвета си.

– Чуй, Клои – казах аз и я поведох към един от високите столове на бара. Крехките ѝ рамене трепереха. Опитах се да ги разтрия, но мускулите под кожата ѝ бяха толкова изопнати, че сякаш масажирах каучук. – Мина през ада, но вече си добре. Честно. Вече нищо няма да ти се случи.

Тя не отговори. Възвръщаше цвета си.

– Хайде, Клои – казах. – Не се отпускай. Можеш ли да говориш? Коя си? С нападнатата група от сафарито ли беше? На почивка ли си тук?

– Не, не съм турист. Аз съм учен. Изучавам екологията на популацията. Произнасяше думите бързо и с разтреперан тъничък глас. Като че говоренето поне ѝ беше от полза. – Групата ни пристигна от „Екол Политекник“ в Париж.