Джеймс Патерсън - Зоопарк

На екрана има редове с картинки на неща, които Атила вероятно би пожелал, като банани, фъстъци, топки и кукли. Разбъркани в колонките са и лица, показващи различни изражения.

Атила натиска отново и отново картинката, на която е нарисуван той, а после лицето в долния десен ъгъл.

– Атила, ядосан! – произнася веселият компютърен женски глас в празния апартамент. – Атила, ядосан!

От Маун до Йоханесбург, от Йоханесбург до Ню Йорк, от Ню Йорк до Вашингтон. Пронизителният звук при кацането на самолета и разтърсването от допира на гумите в земята ме събудиха, щом се приземихме на националното летище „Рейгън“.

Захождахме по пистата, а аз ахнах пред величествената и така желана гледка на заострения връх с цвят на слонова кост на Монумента Вашингтон от другата страна на Потомак. Спомних си пътуването с влак като дете от Ню Йорк до Вашингтон с баща ми, за да разгледам забележителностите. Посетихме мемориала Линкълн, хвърляхме монети в огледалното езеро. Всичко ми се беше сторило така стабилно тогава. Така смислено и безопасно.

Протегнах ръка към джоба на седалката пред мен и извадих DVR касетата с нападението на лъвовете, която бях изнесъл контрабандно от Африка. Тогава беше така, помислих си и поклатих глава. Намираме се в нас­тоящето. После мушнах касетата в джоба на ризата си.

Включих айфона, който бях купил на летището: входящата ми поща беше задръстена от имейли и имах деветнайсет гласови съобщения. По време на престоя си в Йоханесбург се бях свързал с всеки учен, за който ми беше хрумнало, че може да се заинтригува от ЧЖК.

Бях изпратил сигнал за бедствие из целия свят и бях успял да организирам рандеву в последния момент с няколко от поддръжниците си преди срещата със сенатор Гарднър. Това беше първият ни шанс ЧЖК да се възприеме сериозно от света и исках да премисля нещата за последно, за да съм сигурен, че ще представим историята обективно.

Погледнах към Клои до мен, заспала спокойно, опряла глава на ръката ми.

Нищо чудно, че беше изтощена. Бяхме разговаряли почти непрестанно по време на трансконтиненталното си пътуване към Щатите, бяхме обсъдили всевъзможни обяснения за ЧЖК. Останах леко изненадан колко бързо преминахме към по-лични въпроси. Детството ни, семействата, истински значимите неща.

Майката на Клои починала, когато тя била петгодишна. Баща ѝ бил професионален военен, офицер от френския Чуждестранен легион, който често я оставял на грижите на баба ѝ и дядо ѝ в отдалечена животновъдна ферма в Оверн. Дядо ѝ, пенсиониран строителен инженер, станал фермер и отворил очите ѝ за чудесата на природата – фермерство, градинарство и най-вече животните.

Самолетът захождаше към терминала и Клои се събуди, видя, че я гледам, надигна се в седнало положение и разтърка очи.

– Съжалявам – каза тя.

– Няма за какво да съжаляваш – отговорих, а лампичката на предпазния колан изгасна.

Щом слязохме от самолета, аз спрях пред телевизор в павилион за вестници, който излъчваше сензационни новини.

– Какво има? – попита Клои.

– Не знам – отвърнах. – Надявах се Си Ен Ен да са отразили нападението в Ботсвана.

Наистина показваха лудост. Но не нашата. Момиче с бръсната глава, някаква поп изпълнителка, буйстваше срещу кола със счупен чадър, а повече от десет папараци следяха всяко нейно движение.

КИТИ КАТРИНА СИ ОБРЪСВА ГЛАВАТА, НАПАДА ПАПАРАЦИ. СТИГНА ЛИ КОТЕНЦЕТО ДЪНОТО? гласеше коментарът в долния край на екрана.

– Коя е Кити Катрина? – попита Клои и объркано се загледа в екрана.

Свих рамене.

– Добре дошла в Америка – казах.

Хотел „Рокфорд“, където трябваше да се състои срещата ни, се намира в позападнал съмнителен район в югоизточната част на Вашингтон, точно срещу Бъзард Пойнт.

Регистрирахме се в отделни стаи и се качихме да оставим багажа си. Взех душ и се възползвах от краткия миг на усамотение и спокойствие преди срещата, за да се обадя на Натали. Бях почти сигурен, че в ранния следобед в сряда вече е прик­лючила работа. Телефонът ѝ звъня, докато се включи гласова поща. „Свързахте се с гласовата поща на... – чу се роботизиран глас, а след това веселият звънлив глас на Натали, която каза името си – Натали Шоу. Моля, оставете съобщение след сигнала.“

– Здрасти, Натали – заговорих в нищото, загледан към Потомак през прозореца. – Върнах се в Щатите. Прочетох имейла ти. Просто исках да поговорим. В момента съм във Вашингтон, но утре се връщам в Ню Йорк, надявам се. Обади се.