Джеймс Патерсън - Зоопарк

Всъщност и бездруго бях тревожен.

Още от пристигането ни в безлюдния лагер се замислих за първото си идване в Африка. Беше студентска екскурзия до прочутите скални легла в района на пустинята Кару в Южна Африка, които бяха едни от най-ясните геологични образци за историята на живота.

Не спирах да мисля за седиментния слой отпреди двеста и петдесет милиона години, в който нямаше абсолютно никакви фосили. Липсата на фосили в скалата беше доказателство за Перм-Триаския период на отмиране – П-Тр на геоложки жаргон. П-Тр или Голямото измиране е било най-масовото и тежко унищожително събитие на Земята. Деветдесет процента от всички видове на планетата бързо измрели. Били нужни милиони години, за да се възстанови биоразнообразието на земята. Имало е пет подобни мащабни събития на измиране. Статистически погледнато, ни предстои следващото.

Събитието К-Т (Креда-Терциер), онова, което е убило динозаврите, почти със сигурност е причинено от сблъсък с астероид. Но все още не сме сигурни в теорията, че П-Тр е причинено от вулканична активност. Или пък от астероид, или от космическа радиация. Никой не знае защо почти всички животни, растения и насекоми по света изведнъж са измрели.

Именно загадъчната природа на този древен тотален колапс на екосистемата предизвика такова безпокойство от настоящия ЧЖК. Поведението на животните е плод на милиони години еволюция, адаптация на хиляди и хиляди поколения. Еволюцията настъпва като реакция на промените в околната среда. Околната среда се променя и някои видове се адаптират към нея, а други – не. Да се наблюдава внезапно такова нетипично поведение сред коренно различни животински видове по целия свят, беше не просто тревожно, беше безпрецедентно.

Отворих чантата си и приготвих камерата. Поставих батерията, почистих обектива и закачих ремъка.

Докато влизахме все по-навътре в делтата на Окаванго в търсене на изчезналите туристи, подоз­ренията ми, че в природата настъпва дисбаланс на макрониво, се засилваха все повече.

Бях заредил нова DV касета и нагласях скъпия си стабилизатор „Сони“, когато усетих движение зад гърба си. Двата родезийски риджбека на Ейб се разлаяха като луди. После изведнъж камерата вече не беше в ръцете ми, а нещо твърдо и студено се допираше до шията и ключицата ми.

Един от мъжете отзад притискаше нещо във врата ми, предположих, че е мачете, тъй като другият мъж беше опрял такова във врата на Ейб.

Ейб внимателно спря колата и заговори на сетсвана с мъжа, подпрял го с мачете. Изглежда, съдбата на югуларната ми вена зависеше от уменията на Ейб да преговаря. Сърцето ми биеше като лудо. Усещах, че всяко косъмче по ръцете ми е настръхнало. Мъжът, притиснал мачете в шията на Ейб, не спираше да клати глава и да сочи назад. Ейб продължаваше да говори. Мъжът поклати глава.

– Не-не-не-не-не-не-не – повтаряше той. – Не, човече.

Мъжът отпусна мачетето, колкото да слезе от колата. Беше опрял острието в Ейб, но вниманието му беше насочено към изваждането на пушката „Уинчестър“ от стойката. Ейб мушна ръка във вътрешния джоб на елека си и извади коварен пистолет с къса цев 38-и калибър, специален модел. Ейб опря дулото му между очите на мъжа. Те се събраха точно като тези на Кърли, когато Мо го ръчка по носа. Мъжът пусна пушката и свали мачетето.

Тогава и другият зад мен махна мачетето от моята шия. Мъжът и тийнейджърът се спогледаха, свиха рамене, сякаш изгубили облог съвсем честно, и слязоха от колата. Без да кажат и дума, те поеха в посоката, от която тъкмо бяхме дошли. Кучетата ръмжаха и лаеха по тях, но Ейб ги накара да се укротят. Лицето на Ейб беше червено и разтреперано. Първо си помислих, че е от страх, но след това осъзнах, че е по-скоро от гняв.

– Страхливци! – кресна Ейб към тях със свити около устата като фуния длани. – Проклети мизерници! Мошеници!

Изплю кафяв сок през прозореца, избърса лице с ръкава си, изруга тихичко и се отпусна.

– Суеверни предатели, идиоти, тъпи кучи синове – мърмореше на мен, на себе си и дори на кучетата. – Останахме само ние, господа.

Отпуснах се на облегалката, избърсах потта от лицето си и затворих очи. Пулсът ми още не се беше успокоил, когато се обърнах да взема камерата от седалката зад мен.

Може би Натали беше права за идването ми в Африка, помислих си. В този момент идеята за работно място в климатизирана офис сграда не ми се виждаше толкова ужасна.

След още три километра на север се натъкнахме на солници, прорязани от речната делта. Гледката зад тях беше поразителна. Безкраен килим, в който се редуваха участъци със зелена трева и солни тераси, докъдето стига погледът. Разбирах защо богатите туристи от Европа и Америка идваха на сафари в делтата на Окаванго. Пейзажът беше зашеметяващ.