Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Да наемем самолет? – учудих се. – Надявам се, че си правоспособен пилот, защото аз знам само как се скача от тях.

– Това умение може да се окаже от полза – отбеляза Ейб. Не спираше да дъвче тютюна. Намигна. – Имам разрешително за пилотиране, но не съм летял от известно време.

Минахме през една врата и излязохме право на пистата до същия самолет, от който тъкмо бях слязъл. Забелязах, че тук, на черния континент, не се престарават особено със сигурността. Никой не ме накара дори да сваля обувките си.

Завихме към някакъв хангар. Мъж, кръстоска между чернокож и азиатец, с омазнена филцова шапка седеше зад бюро и ядеше печено месо с пръс­ти. Друг африканец, който, съдейки по зацапаната му тъмносивата униформа и сива барета, беше военен или полицай, седеше до него, а през рамото му беше преметнат плосък черен Калашников АК-47. И двамата бяха вдигнали краката си и гледаха филм на портативен дивиди плейър. Надникнах над рамото на полицая. Беше „Щастливия Гилмор“ с Адам Сандлър. Не се смееха. Определено не беше от най-смешните, но те като че ли дори не осъзнаваха, че е комедия.

В продължение на около десет минути Ейб муча като бик срещу тях на някакъв език, който след това разбрах, че бил сетсвана. Накрая, с потно и зачервено лице, пуфтящ от жега, Ейбрахам взе да рови в джобчетата на елека си и подаде на мъжа зад бюрото нагъната пачка банкноти. Той прокара мазните си от месото, което ядеше, пръсти през банкнотите, очевидно доволен, и ни насочи навън с типично по мафиотски отмятане на брадичката, което вероятно беше усвоил от американските филми.

Излязохме и се озовахме сред два реда малки витлови самолети. Ейб отвори вратата на покрит с ръжда червено-бял „Пайпър Сюпър Къб“ с огромни като от анимационен филм гуми тундра и натъпка багажа ми зад седалките.

– Изчакай тук, мой човек – каза. – Веднага се връщам.

Ейб отново се запъти към хангара. Върна се само след миг от другата страна на летището и караше очукан рейнджроувър. Щом отвори вратата му, отвътре изскочиха две лъскави червеникавокафяви кучета порода „Родезийски риджбек“. Настаниха се в самолета, сякаш го бяха правили много пъти преди. После Ейб извади два големи калъфа с оръжия и прибра и тях в самолета.

Забеляза, че гледам оръжията.

– По-добре е да ги имаш и да не ти потрябват, отколкото да ти трябват и да ги нямаш, нали така? – подхвърли той и ме пошляпна добродушно по бузата.

Скоро бях снабден с меки слушалки върху ушите си и започнахме да рулираме. От другата страна на прашния обслужващ път на летището видях ограден участък, пълен с камъни и странни раирани тенти.

– Какво е това, Ейб? – опитах се да надвикам усилващото се ръмжене от въртенето на витлото и посочих натам.

– Гробище – извика в отговор Ейб.

Отвори дросела и започнахме да набираме скорост по пистата.

– Толкова много хора умират от СПИН тук, че не насмогват с копането. Затова струпват ковчезите под тенти. Каква беше американската шега за гробищата?

– Хората умират да попаднат там? – предложих.

– Точно така, човече. Това имах предвид – Ейб пусна сардонична усмивка. Зъбите му бяха криви и оцветени от тютюна. Той прибра дросела и малкият ни самолет се отлепи от земята. – Добре дошъл в Африка, приятел.

Въпреки часовата разлика, клаустрофобичното усещане в самолета и по едно куче, дъхтящо във всяко ухо, този трийсетминутен полет беше най-вълнуващият в живота ми.

Прелитането над делтата на Окаванго беше като връщане назад във времето. Почти очаквах да видя динозаври да се движат под нас. Долу нямаше нито една постройка, къща или дори рондавел по безкрайната кафява неравна повърхност. Гледах как сянката на самолета се плъзга по осеяната с островчета яркосиня водна шир. Върху тях имаше палми и хълмове, за които Ейб обясни, че били термитни могили.

Тъй като беше юли – един от зимните месеци, уточни Ейб, – делтата беше пресъхнала и площта ѝ се беше намалила три пъти спрямо обичайната, а това беше предизвикало най-голямата концентрация на диви видове в света. Летяхме над хипопотами, хиени, стадо от огромни африкански биволи, рогати и черни, които, както каза Ейб, някои ловци смятали за по-опасни дори от лъвовете. Имаше речни птици, вероятно милиони, които се разлитаха при наближаването на сухоземните животни и шума от самолета ни. Първите хора, които видяхме, бяха африкански рибари в ръчно дялана от сух дънер лодка. На кого му трябва Дискавъри Чанъл, помислих си.