Джеймс Патерсън - Зоопарк

Атила нададе няколко жални крясъка.

– Знам, знам. Няма начин. И ти ще ми липсваш.

Беше началото на лятото. Утринната светлина озаряваше смачкани кутии от „Марлборо“ и пластмасови чашки, захвърлени в буренака край пътя.

Страхотно. Тъкмо бях поел на невероятното си пътешествие и вече се бях изгубил в дивата пустош. На Куинс.

Взирах се от задната седалка на мърлявото такси, с което пътувах до летище „Кенеди“, и изругах, щом попаднахме в задръстване. Отново.

Пропълзяхме още малко напред, но после отново спряхме. Шофьорът на таксито натисна клаксона и избърбори серия ругатни, а после заговори с някого по микрофона и слушалките си. Като че ли говореше по работа. Беше много тъмен и кльощав, а очите му бяха силно зачервени.

През предното стъкло виждах замръзналата колона от червени светлини на стопове. Заобиколен от обемистата чанта на камерата, лаптоп и раница, проверих часа на айфона си за хиляден път. Изглежда, за да се добера до полета в девет и пет за Африка, щеше да ми е нужна божествена намеса. Забелязах също, че имам имейл от Натали, и допуснах грешката да го отворя.

Не е нужно да го правиш.

Въздъхнах. Може би приятелката ми беше права. Може би това беше лудост. Нямаше ли да е по-логично да замина с нея за Хамптънс? Да напълня обувките си с пясък. Да хапна стриди. Добре щеше да ми дойде студен чай „Лонг Айлънд“ или десетина, а да не говорим за тена. Не можеше ли това пътуване да почака?

Не. Знаех много добре, че не можеше. Бях отдаден на тази кауза и отдавна бях преминал границата, от която нямаше връщане назад. Със или без Хамптънс ЧЖК се случваше. Точно тук. Точно сега. Случваше се навсякъде, мамка му. Чувствах го с порите си.

Отново разрових ръчния си багаж. Подредих паспорта, застраховката си, позволените по закон не по-обемни от 85 грама тоалетни принадлежности, бельото ми, тениските, шортите и червената ми вълнена шапка. След това събрах хапчетата доксициклин против малария, които се бяха разпилели върху сгънатото ми пончо, и приключих с подреждането.

Майната им на скептиците. Бях готов да замина. Оставаше ми само да принтирам билета си, когато стигна на летището, ако изобщо се доберях дотам.

Когато най-сетне се размърдахме, взех карта на Африка. В мен се бореха шейсет към четиридесет процента притеснение и вълнение. Самите размери на Африка респектираха. Три пъти по-голяма от Европа. Бях научил много за континента при първото си пътуване още като студент, но това беше различно. Сега не бях тръгнал на екскурзия.

Шофьорът престана да бърбори по блутута и се обърна към мен.

– На кой терминал, господине?

Летището най-после се замержеля в далечината.

– Не съм сигурен – отговорих. – Полетът ми е с Южноафриканските авиолинии.

– В Африка ли отивате? Южна Африка? – попита шофьорът.

Бях твърде разсеян – сега забелязах, че човекът изглеждаше и звучеше като африканец. Гласът му имаше мелодичния ритъм на африканския английс­ки. Може да беше нигериец.

– Ботсвана – отвърнах.

– Заминавате от Ню Йорк за Ботсвана? Не! Наистина ли? – възкликна шофьорът и ококори очи в огледалото за обратно виждане.

Изглежда, беше още по-скептично настроен и от приятелката ми. Не получавах никаква подкрепа и от всеки ъгъл ме дебнеше зла поличба.

– Това е идеята – казах, щом завихме към оживен терминал.

– Е, надявам се, че е пътуване по работа – каза той и откъсна бележка от апарата. – Постарай се да е служебно пътуване, човече, нали ме разбираш?

За беда, добре го разбирах. Имаше предвид епидемията от СПИН в Ботсвана, където тя беше на второ място в света. Един от всеки четирима възрастни в страната страдаше от предаваното по полов път заболяване.

Не се тревожех особено от това. След продължителното пътуване и мигновеното ми потапяне в проб­лема с плашеща глобална епидемия едва ли щеше да ми остане много време да се впусна в разгорещен, див секс без презерватив в Третия свят. Освен това си имах приятелка.

– Не се тревожи – казах на шофьора, отваряйки вратата. – Не се предвижда и грам забавление.

След около четири часа се събудих на девет хиляди километра над Атлантическия океан.

Примигнах на фона на тихото самотно боботене в салона на Боинг 747, изправих седалката си и поглед­нах през прозореца до мен. През пролуки в млечния под на облаците виждах сребристите завъртулки на разпенените океански вълни далече долу. Определено не бях в Канзас – нито пък в Куинс, слава богу.