Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Точно както казваме двамата с Архимед – поясних. – Дай ми място да стъпя и мога да поместя света.

Изчаках Натали да влезе под душа, преди да взема телефона си. Съобщението беше от Ейбрахам Биндикс, моя специалист по лъвовете.

Оз, невероятно. Не е само в Ел Ей. Случва се и тук!

Обадих му се на мига.

– Оз, все пак не си чак толкова побъркан – изрече Ейб с акцента си на африканс със силно завалено „р“ и къртещи камък съгласни. – Беше прав. Поведението на лъвовете е ненормално, напълно ненормално. Ненормално, ненормално, ненормално. Тъкмо се върнах от прекратен лов на север, близо до Зимбабве. Натъкнахме се на село – цяло село – съвсем опразнено. От единия край до другия беше покрито с кръв и следи от лъвове. Никога не бях виждал или чувал нещо подобно.

В гласа на Ейб се долавяше паника. Беше необичайно за този едър африканер, който приличаше на пенсиониран борец от цирка.

– Всъщност тук се обяснявам с военните, така че не мога да говоря много за това. И все пак, щом видях в новините за нападението в зоопарка на Ел Ей, знаех, че трябва да ти се обадя. Налага се да дойдеш в Ботсвана, човече. Донеси и камери. Ти и останалият свят трябва да видите това, за да повярвате.

– Няма нужда да казваш нищо повече – казах. Притиснах айфона си под брадичката, взех химикалка и огледах спалнята на Нат за нещо, върху което да пиша. – Събирам си багажа и се качвам на следващия полет. Къде можеш да ме посрещнеш? На летището в Маун?

– Точно така, човече. Съобщи с кой полет пристигаш веднага щом разбереш. Невероятно е, кош­марно, изумително.

– Ще ти се обадя при прекачването между двата полета – Нат влезе облечена в хавлия.

– Точно така, човече – отвърна Ейб и затвори телефона.

– Хм, полет? Заминаваш ли някъде? – попита тя, а аз смачках записките, нахвърляни върху касовата бележка за гащичките.

– Ами... ще пътувам – избъбрих.

– Това го разбрах. Къде?

– В Ботсвана – казах, като се прокашлях.

– Какво?

– Ботсвана.

– Ботсвана. Африка?! Да не си луд? – отметна мократа си коса през рамо. – Не, разбира се, че си. Глупав въпрос. Но не можеш да го направиш. Не може просто да ти се обадят по телефона, а после да извикаш такси до летище „Кенеди“ и да заминеш за Ботсвана. Особено след като си безработен.

– Права си – отговорих. – Какво ще правя с Атила, по дяволите? Ще ми направиш ли услуга да го гледаш?

– Значи, сега трябва да бъда и бавачка на маймуна?

– Човекоподобна маймуна – поправих я.

Нат започваше сериозно да ми се ядосва, не просто да се преструва на ядосана.

– Отговорът е не, Оз. Знаеш колко се страхувам. Освен това имам часове.

– Спокойно. Майката на отговорника на сградата се грижи почти изцяло за него. Ти трябва само да го проверяваш веднъж на ден и да му даваш лекарството. Моля те. Можеш да усъвършенстваш поведението си към пациент.

– С маймуна? – кресна тя.

– Човекоподобна маймуна! – настоях. – Освен това пътуването е развръзката, която очаквах. Ако успея да направя записи на нетипичното поведение на лъвовете в Африка и го свържа с това на двойката лъвове в зоопарка на Ел Ей, хората може и да ме послушат и ще се опитаме да разтълкуваме проблема. Човечеството е застрашено. Можем...

– Моля те – прекъсна ме тя. – Недей отново да ми развиваш теорията за ЧЖК. Просто недей. Наистина не мога да повярвам, Оз. Първо се отказваш от докторската си степен, когато на практика ти остава да направиш единствено дисертацията...

– Бях отегчен.

– След това в продължение на повече от година – нямам представа, може би като хоби? – реши произволно да смущаваш занятията в най-добрите висши учебни заведения в Ню Йорк. Извади късмет, че от Нюйоркския университет решиха да не повдигат обвинение за химическата агресия.

– Опитвах се да накарам хората да мислят с прок­летите си глави.

– Харесвам те, Оз – въздъхна Натали. – Знам, че си невероятно умен, но тази история с ЧЖК се прев­ръща в преграда помежду ни. При моята натоварена учебна програма бездруго едва ни остава време да се виждаме. Дори не помня кога за последно си ме водил в истински ресторант. А сега пък заминаваш за Африка.

Погледнах приятелката си, приседнала на ръба на леглото. Беше разкошна. Освен това обичаше бира и филмите на Крис Фарли. Играеше на „Съвременна война 2“ с мен и много я биваше. Гледахме баскетбол заедно. Тя симпатизираше на „Селтикс“, но това беше единственият ѝ недостатък.

В този момент я шокирах... както и себе си.