Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Мисли бързо, Атила! Скачай в дупката! – казах и го погъделичках.

– Оо-оо-оо-оо ах-ах-ах ахааа ахааа ахааааааааааааааааааа!

Гледах го как се затича, като се подпираше на кокалчетата си, към люлката, как скочи върху нея и се развика от радост, а после се обърнах, затворих вратата и се върнах към работата си.

Легнал по корем на люлката, Атила размахва дългите си силни ръце, за да се люлее напред-назад. Връх­четата на пръстите му драскат земята. Слаби и издължени ръце, създадени за катерене по дърветата. Като повечето шимпанзета Атила обича да играе. Обича борбата, смеха и да го гъделичкат.

Подобно на хората е изключително добре осъзнат по отношение на статуса си и е способен на измама.

Прилича повече на хората от което и да е друго живо същество.

Докато шпионира мъжа в края на коридора, надава рязък вик, дава израз на възбудата, на тревогата си. След като не получава отговор, Атила се мята отново на люлката от автомобилна гума, залюлява се напред-назад, а веригата скърца шумно под тежестта му.

Всичко е толкова странно. Движещите се подобни на кутии форми долу. Тътенът, който се чува от време на време. Понякога всичко изведнъж придобива онази миризма. Страшната миризма, Лошата миризма, онази, която изпълваше клетката му в голямата светла стая, миризмата, от която Атила го заболяваше коремът, а козината на гърба му настръхваше. Миризмата се засилва. Винаги е по-силна. Дори и навън. Все повече и повече с всеки изминал ден.

Отегчен, сърдит и уплашен, Атила се отдръпва от прозореца и започва да се оглежда из мястото си за игра, докато не намира огледалото. Вдига го пред лицето си и се оглежда. Като всички шимпанзета той разпознава себе си. Вече е на пет, лицето му постепенно губи розовеникавия си оттенък и става по-тъмно. Кичурчетата твърда бяла козина по брадичката вече почти ги няма.

Отегчен от огледалото, той го оставя настрани и започва да се щура наоколо, друса преградата, крещи на странните стени и мести разни неща. След малко започва да се забавлява, като хвърля вещите по терасата. Пластмасовия стол. Локомотива Том. После погледът му попада върху парцалено зайче. Вдига го и го занася в ъгъла.

Гушка го, нежно гали меката му козинка с пръс­ти, но в този момент бризът връхлита терасата и Лошата миризма го блъсва в носа като юмрук.

Атила разкъсва зайчето на две с ръце. Хватката на шимпанзето е силна като челюстите на бик. Той издава приглушен звук, докато го раздира на парченца. После избутва пълнежа и парцалите от зайчето през дупките на парапета и радостно крещи, докато те се сипят като сняг, като пепел надолу към уличката зад сградата.

Това кара Атила да се чувства по-добре.

След минута Атила отново се мята на люлката от автомобилна гума и се завърта в кръг с дългите си ръце.

През следващия час изпратих запитване до всичките си контакти за нападението на лъвовете в Ел Ей, за да проуча мнението им. Постарах се да се свържа с мъж на име Ейбрахам Биндикс, познат от Париж, който живееше в Ботсвана. Този тип знаеше адски много за лъвовете и всъщност беше един от малкото хора, които не смятаха теорията ми за ЧЖК за пълна лудост.

Продължавах да чакам отговори и се обаждах повторно на пресагента си, когато получих съобщение.

ЧЖК 911! КЪДЕ СИ?

– Мамка му – процедих.

Знаех си, че съм забравил нещо.

Пътьом изпратих лъжливо съобщение в отговор. След това се обадих на отговорника по поддръжката на сградата долу. Пет болезнено дълги минути по-късно пристигна възрастна жена, около чиито дребни кости се вееше избеляла рокля с флорални мотиви, а в ръцете ѝ имаше бродерия и книжки с испански кръстословици. Това беше майката на отговорника по поддръжката, редовната бавачка на Атила. Не беше нужно да прави друго, освен да ми се обади в случай на нужда.

Атила се любуваше на образа си в огледалото, което му бях купил, когато надзърнах от балконската врата.

– Хей, красавец. Госпожа Абро е дошла да те наглежда, приятелче, така че бъди добър, става ли? Трябва да свърша нещо, но щом се прибера, ще поиграем футбол. Обещавам.

Атила отпусна глава и издаде нацупено устни напред. Докато не разтворих ръце. Скочи с такава засилка, че едва не ме събори. Освободи хватката със серия подвиквания. Това беше характерното му пъшкане с подвикване, което шимпанзетата използват, за да се идентифицират.

Атила остана видимо доволен, че му отвърнах по същия начин.