Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Ихаа! Ихаа! Ихаа! – отвърна Атила.

След няколко задъхани дюдюкания се настани в скута ми, лепна ми влажна целувка и ме прегърна с косматата си ръка.

Между другото, Атила е шимпанзе.

Знаех, че телевизорите притесняват Атила, затова го хванах за ръка – изненадващо мека на допир, също като ръкавица – и го отведох в кухнята. Атила: петгодишно шимпанзе, височина метър и двайсет, тегло четиридесет и пет килограма.

За закуска му дадох манго, пакет сладки с пълнеж от смокини (които ужасно го развълнуваха) и половин сандвич с пуешко. Днес десертът беше ябълково пюре с натрошени витамини и золофт.

Точно така, золофт.

Дори и маймуните имат нужда от хапчета за обод­ряване в нашия побъркан свят. Или може би само тези, които живеят в Ню Йорк.

Измих зъбите на Атила и го върнах в стаята му. Застланият с вестници под беше осеян със забавленията на Атила: пясъчник, ракла за играчки, пълна с топки и кукли, маса за въздушен хокей и стар автомат за баскетбол. Всъщност последните две игри бяха по-скоро мои. Игралната конзола обаче определено беше на Атила. Разгромяваше ме на боулинг.

Постоях на прага и го погледах малко как си играе. Бях сложил на вратата към стаята му стабилна решетка от стоманени пръчки, при все че той растеше и съзнавах, че скоро ще открие начин да се справи с нея. Вече се задаваше необходимостта да му намеря нов дом. Напоследък любимата играчка на Атила беше кукла, която му купих неотдавна. Имаше плитки и карирана рокля, съвсем в стил „Малка къща в прерията“. Атила раздруса куклата напред-назад и я целуна. След това ми я донесе и я хвана така, че и аз да мога да я целуна. Отзовах се, а той изпъшка доволно, отнесе обратно куклата до меката табуретка в ъгъла и започна да се преструва, че я храни.

Хората, които твърдят, че кучетата им са като техни деца, никога не са живели с шимпанзе, повярвайте ми. Поклатих глава и се усмихнах на малкото си приятелче. Беше ми приятно да го гледам как се забавлява тихо и спокойно. Определено не беше такъв при първата ни среща.

Открих Атила преди две години в „Института Уилис“, ветеринарен магазин в южната част на Джързи, където ме бяха наели временно като лаборант. Чистех късно вечерта на втория ден, отворих една врата и ето го него. Най-сладкото тригодишно маймунче, което сте виждали някога, лежеше там, притиснало розовото си личице в студените решетки на тясната си клетка.

Взираше се в мен нещастно със зачервените си очи и потекъл нос. Повечето биомедицински проучвания с шимпанзета протичат по следния начин: заразяват шимпанзето с някаква болест, а след това му дават новото лекарство, което искат да тестват. Ако лекарството не подейства, няма значение. Шимпанзето умира. Или пък следят за странични ефекти и други такива. Прегледах документите, прикачени към клетката му, и открих, че някой нахалник го използва за безумно изследване на обонянието. Тестваше парфюми или нещо подобно.

Когато тази малка маймуна – все още не беше Атила, а се водеше под номер 579 – ме погледна така настоятелно, така тъжно с големите си кафяви очи, в свитото ми сърце се роди план. Седмица след като временното ми назначение приключи, шофирах отново по магистрала I-95 в посока юг и у мен бе лабораторен ключ с печат „НЕ КОПИРАЙ“, който много разсеяно бях пропуснал да върна. Когато излязох от паркинга на лабораторията след полунощ, Атила лежеше на задната седалка на моя хюндай соната, скрит под кутии от пица „Папа Джон“.

През първите няколко седмици в апартамента ми той беше тревожен, нащрек, почти не спеше, тъй като тръпнеше от страх дали няма да го нараня. Мой приятел ветеринар му постави диагноза посттравматичен стрес и написа рецепта за золофт, който действаше чудодейно.

Знам какво си мислите. Или съм вманиачен краен защитник на правата на животните, или съм гледал твърде много епизоди от „Б. Дж. и мечката“ като дете. Или пък съм луд. Или идиот. Обикновено не споделям с други учени, че имам шимпанзе в апартамента си. Никога не съм се стремил да се превърна в „Човека с жълтата шапка“ на двайсет и първи век. Просто така се случи. Първоначалната ми идея беше да оставя Атила в приют в провинциалната част на Луизиана, в който се грижеха за маймуни, използвани за изследвания. Това продължава да е крайният ми план. Засега обаче Атила остава с мен.

Атила пусна куклата долу, отиде до терасата на стаята си и потропа, за да го пусна в ограденото открито пространство, където бях закачил люлка от автомобилна гума.