Джеймс Патерсън - Зоопарк

ЧЖК: Човешко-Животински Конфликт. Това беше теорията, върху която работех.

В основни линии бях убеден, че по целия свят поведението на животните се променя. И то не към по-добро. Ни най-малко. На всеки континент видове след видове изведнъж демонстрираха хиперагресивно поведение към едно конкретно животно.

Врагът бяхме ние. Вие и аз. Хората. Човекът, човече.

Фактите бяха неоспорими. От Румъния до Колумбия, от Пиренеите до Скалистите планини, от Сейнт Луис до Шри Ланка се наблюдаваше ясно изразен скок в броя на нападенията над хора – от леопарди, мечки, вълци, глигани и най-различни животни, за които се сетите. Всъщност броят на нападения от страна на диви животни през последните четири години се беше удвоил спрямо този от предходните петдесет години. Повтарям, за да подчертая: удвоен.

Освен това не бяха само дивите животни. В Австралия броят на пострадалите от котки и кучета беше нараснал с двайсет процента. В Пекин – с трийсет и четири процента. Във Великобритания близо четири хиляди души бяха потърсили болнично лечение заради ухапване от куче през изминалата година.

По някаква причина, която още не бях установил, в еволюцията на различни видове се надигаше антагонистична реакция към хомо сапиенс. Или, казано с други думи, нещо предизвикваше объркване у животните и времето да се направи нещо по въп­роса се изчерпваше по-бързо от набора пластмасови магьоснически пръчки при сбирка на тема „Хари Потър“.

Знам как звучи – напълно побъркано. Всякакви видове животни, различни от хората, следват обща стратегия, насочена срещу хората. Абсурдно е. Ненормално, невъзможно. И аз самият някога смятах, че е засилено и необичайно съвпадение. Просто голям брой инциденти без никаква връзка помежду си, напълно изолирани един от друг. Първоначално беше просто шега сред колегите ми, че съм започнал да следя феномена в майтапчийския си блог „Човек срещу природа“.

Престана да ми е смешно, когато проучих доказателствата по-отблизо. Природата всъщност беше във война с човека. А нашият лагер дори не го забелязваше.

Изразът „между дявола и дълбокото синьо море“ е корабен жаргон. Старите моряци са наричали „дявол“ празнината при снадката на две трудно достъпни дъски на кораб. За да я запълнят, някой е трябвало да увисне на дървена греда над водата. Падането в океана е водело до сигурна смърт. Ако не уплътниш празнината, корабът може да потъне. И в двата случая е опасно. И в двата случая ти е спукана работата.

Точно в такова положение се намирах сега, изправен пред лошото и още по-лошото. Чувствах се, сякаш запълвах дявола над дълбокото синьо море.

Ако грешах, значи се бях побъркал. Ако бях прав, света го очакваше гибел.

Правех всичко по силите си да спася света, но не постигах напредък. Бях достигнал лимита на всичките си кредитни карти, както и на тези на няколко изпълнени със съчувствие близки и бях говорил с всеки, готов да ме слуша. Пътуването ми до Париж имаше за цел участието ми в конференция за защита на правата на животните, като с невинна лъжа си бях спечелил възможността да се изкажа. Не бях стигнал и до половината, преди да ме свалят от сцената с присмех.

Не, хората не поддаваха ни най-малко. Бихте се шокирали и изненадали от невероятната липса на интелектуална толерантност спрямо почитатели на червени плетени шапки и изпомачкани пижами.

Това, което видях в зоопарка на Ел Ей, беше последната капка. Репортажът беше потвърдил, че котките са родени в плен. Защо двойка лъвове от зоопарка изведнъж ще започне да убива хора и ще буйства из града? Защото има двеста канала и нищо за гледане ли? Нямаше логика. Лъвовете от зоопарка не обезумяваха просто така. Просто няма причина за такова нещо. Поне досега.

Натиснах бързо набиране на пресагента си, за да се опитам да се свържа с „Фокс“. Както обикновено, веднага се включи гласова поща. Дори и тя ме смяташе за побъркан, а ѝ плащах. Това не беше добър знак.

След като записах последната си молба към нея, реших да се заема с единственото, което можа да ми хрумне. Включих айпода си и надух „Моторхед“, за да постигна така нужното активиране на мозъка. Помогни ми, Леми. Отпих още малко „Ред Бул“ и се опитах да разсъждавам, докато течаха още няколко от най-незабавните видеоклипове на света.

Изправих се в седнало положение, щом Атила извади слушалките от ушите ми.

– Здрасти, Атила – казах. Съквартирантът ми вдигна длан с разперени пръсти за поздрав. Плеснах я в ответ. – Погледни тази лудост. Всеки път, щом си помисля, че положението ще се успокои, активността се удвоява. Сара няма да ми върне обаждането. Знаеш ли, взех да разбирам какво му е било на лъжливото овчарче.