Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Така, така, приятел – промълвява Ларсън с утешителен напевен тон. – Харесвам твоята Моса, чудесна е, но не е мой тип.

Ларсън по-скоро усеща, отколкото чува движението от лявата си страна. Обръща се навреме, за да види как нещо изскача от тревата – голямо, жълтеникаво-кафяво, и вдига стълб прах във въздуха; устремено към него, става все по-голямо и по-бързо.

Гледачът не е успял да направи и една крачка, когато Моса скача. Главата ѝ го блъсва в гърдите като гюле. Той остава без дъх, полита във въздуха и пада по гръб на три метра разстояние.

Ларсън лежи зашеметен. Сърцето му бие толкова бързо и силно, че се чуди дали не е получил инфаркт. Мисълта изчезва, щом ниското, приглушено ръмжене на Моса отеква край ухото му.

Посяга към радиостанцията, но в този момент Моса стъпва с лапи върху рамото му и захапва лицето му. Яките ѝ горни кучешки зъби пробиват очите му и в същия миг долните резци с лекота проникват в мястото под брадичката му.

Ларсън е безпомощен като парцалена кукла, докато Моса, захапала главата му, го разтърсва напред-назад. Вратът му се прекършва, а звукът невероятно напомня счупването на молив и това е последното нещо, което мозъкът му регистрира, преди да умре.

Моса издава дълбок гърлен звук и пуска мъртвия гледач. Използва закърнелия нокът на дясната си предна лапа като клечка за зъби, за да извади парченце месо между зъбите си. Това, което е останало от ръчния часовник на Ларсън, пада в прахта, а тя облизва кръвта от муцуната си.

Доминик вече се е нахранил и хуква към отворената порта. В края на оградения коридор двамата минават покрай тясната клетка, в която гледачите ги вкарват, когато имат нужда от медицинска грижа. Никак няма да им липсва преживяното там.

Бързо прекосяват обслужващия двор на секцията за големи котки. В другия край, при маркучите, има ниска порта, а отвъд нея е искрящо бялата бетонна алея на зоопарка. И Моса, и Доминик се прехвърлят през портата със скок, в който не е вложено никакво усилие, и скоро препускат из празния зоопарк. Двата лъва прескачат въртящите се прегради, прекосяват паркинга и се насочват към най-близката група от дъбове и орехови дървета в парка „Грифит“.

Изприпкват нагоре по изпъстрения с туфи трева хълм и се спускат от другата му страна. Отново долавят човешка миризма в горещия бриз. Зърват източника само след миг на игрището за голф. Той е красив млад чернокож мъж с червена риза и черен панталон. Дошъл е да изиграе девет дупки преди работа. Изглежда изненадан да види лъвове на игрището за голф.

Доминик се мята, блъсва мъжа странично и го поваля на земята. Смъртоносната му захапка откъсва по-голямата част от врата на играча на голф и кръвта бликва като фонтан.

Доминик пуска мъртвия мъж и се оттегля бавно, а в това време полицейска кола се спуска редом с игрището откъм север. Той подушва, че в пищящата лъскава кутия има още хора. Иска да остане и да атакува, но знае, че кутията, пълна с хора, е от същия студен и неподатлив материал като клетката му.

Двата лъва хукват да потърсят прикритие сред дърветата. Щом стигат до билото, Доминик спира за миг и се взира в града. Лос Анджелис се простира под него – кафяво поле, населено с човечество, пот­репващо сред дима и маранята от сутрешната жега, разливащо се в мъгла по краищата.

Сега миризмата е по-силна, идва от всички страни. От сградите и къщите, от пътищата, от малките коли, които се клатушкат по магистралите. Въздухът е напоен с нея. Но вместо да ѝ обърнат гръб, Доминик и Моса я следват енергично, лапите им копнеят за плячка, а устите им – за кръв.

Събудих се разтреперан.

В първия момент изпаднах в паника, помислих че получавам инфаркт или нещо подобно. После отворих очи, облекчен от спомена, че не се треса аз. Беше апартаментът ми.

От другата страна на стената с мръсни прозорци в стила на фабричните се чуваха звуци, сякаш цял полк великани ритмично потропват по бетона с прикладите на пушките си по време на военен парад. Само че отвън не беше морската пехота. Знаех, че това е Първа линия на метрото от Бродуей, което така разтрисаше новия ми апартамент с отворен план на петия етаж в Харлем, че можеше да събуди и мъртвите. Още не бях свикнал с този влак.

Примигнах, скрих главата си под възглавницата. Безполезно. Единствено в Ню Йорк някой си плаща за привилегията да спи край надлез.