Джеймс Патерсън - Зоопарк

Прозях се, откопчах си колана, спуснах масичката и извадих лаптопа от чантата си. Щях да напиша няколко имейла, но вместо това осъзнах, че отварям файла с презентацията за ЧЖК на Пауър Пойнт, която бях представил в Париж.

Започваше със снимка на примитивна рисунка от прочутата пещера Ласко във Франция, на която ясно се виждаше човек, убит от бизон. Следващата беше „Прикованият Прометей“ на Рубенс. На картината страданието по лицето на обърнатия наопаки титан е осезаемо, докато орел кълве вътрешностите му. Рубенс бързо е намерил последовател в лицето на Никола Пусен с ренесансовата му творба „Чума в Ашдод“, в която се вижда, че Бог е изпратил чумата на филистимяните заради непокорството им.

Следваха по-странни, по-мрачни, по-малко известни изображения.

Усетих как пулсът ми прескочи, когато се появи древна скулптура на прилегнал ягуар. Беше открита в храм на ацтеките заедно с апокалиптичното пророчество, че животните ще погълнат човечеството.

Следваше зловеща илюстрация от Тогенбургската библия. Показва мъж и жена, които умират от бубонна чума. Има нещо в яркото, статично и плос­ко изображение – характерно за изкуството през Средновековието, – което прави картината особено обезпокоителна. Голите фигури лежат сковани в легло като хартиени кукли, а бледата им кожа е изпъстрена с бубонни подутини. Черната смърт, покосила четиридесет процента от населението на света, е тръгнала от мармотите и е била разнесена из Европа от плъховете.

Отново погледнах през прозореца. Докато се взирах в облаците, изпълващи хиляди километри под мен и в океана отдолу, ме обзе странно усещане. Беше силно и смразяващо. За миг, докато пътувах с почти хиляда километра в час към Африка, изведнъж се почувствах много малък и много сам. Не бях религиозен, но докато седях и се взирах, се замислих за необяснимата природа на тези неща.

Сякаш наистина усещах как се надига апокалипсисът. Мислех за коне, птици, змии. Мислех за прок­лятието, което Бог отправя към змията в Битие: той ще размаже главата ти, а ти ще ухапеш петата му...

Гневът Божи?

А може да беше просто от часовата разлика, помис­лих си и изтрих гурелите от очите си. Нямаше съмнение, че съм обсебен от ЧЖК. Мислех си за всички безсънни нощи, за това как си зарязах учението. А сега се намирах в самолет на път към Африка. Може би най-после щях да открия отговорите на въпросите, които търсех. Или пък имах халюцинации. Започвах да се съмнявам в психическото си здраве.

Хвърлих поглед към лаптопа си и видях, че имам нов имейл от Натали. От онези, дето мигом те изправят на нокти.

Оз, знам, че вероятно моментът не е подходящ да го кажа...

Ох, мамка му. Знаех, че ще се случи. Едва не се отказах да го дочета. Породи у мен същото чувство като банковите ми извлечения напоследък. Погледът ми само пробягва по тях с пълното съзнание, че не искам да им знам съдържанието. Тъй или иначе, прочетох бързо текста.

...но си мислих за всичко и май че в крайна сметка не мога повече така. Поне не сега. Тъкмо получих резултатите от междинния изпит по имунология. Не съм го издържала. Ще имам късмет, ако завърша с оценка „среден“. И не е само това. Разсеяна съм. Трябва да се съсредоточа върху ученето и кариерата си. Знам, че не е редно да го съобщавам в имейл. Ще поговорим, като се върнеш. Намери някой друг да наглежда Атила. Прекалено съм затънала.

Ами хубаво тогава, помислих си. Туй то. Пак съм на пазара.

Замислих се дали да не отговоря на имейла ѝ, но след това реших да го игнорирам, просто да оставя нещата така. Не можех да се втурна обратно. Натали беше наясно с това, а аз пък бях наясно, че за Натали е приоритет да стане лекар. Винаги го беше заявявала недвусмислено. Може би наистина ни беше нужно прекъсване.

Просто трябваше да се обадя на другата жена в живота си. Оставих съобщение на госпожа Абро на телефонния секретар, в което я умолявах да храни Атила до завръщането ми. Тя нямаше да ме подведе.

Затворих лаптопа си и се протегнах. Оставаха още дванайсет часа до пристигането в Йоханесбург за прекачването ми. Бръкнах в чантата на лаптопа, извадих айпода, пъхнах слушалките в ушите си, надух „Блак Сабат“ и поех по пътеката да потърся стюардеса и да я помоля за „Ред Бул“.

Първото ми впечатление от Африка дванайсет часа по-късно всъщност беше известно разочарование. Зад огромните стъкла на летището Йоханесбург беше просто купчина безинтересни сгради. Все едно бях в Кливланд.