Джеймс Патерсън - Зоопарк

– Ето, това е – обяви няколко минути по-късно Ейб, а гласът му пращеше в слушалките ми.

Намалихме скоростта и височината и преминахме над сламени покриви край едва забележима самолетна писта. Очаквах кацането да не е плавно като излитането и се изненадах, когато Ейб приземи пайпъра с копринена нежност. Свалих слушалките си и на фона на бръмченето тишината беше едва ли не приз­рачна. Ушите ми леко пищяха.

– Странно – промърмори Ейб, щом се озовахме на жегата вън от самолета. – Никак не е забавно, ха-ха.

– Какво? – попитах.

– Персоналът... щом видят, че самолетът каца, обикновено чакат тук, пляскат, пеят глупавите си фолклорни песни и поднасят силно питие и гореща кърпа. Не чувам и не виждам нищо. А ти? Дори и животни.

Прав беше. Единственият звук беше бръмченето на насекомите под искрящото небе. Навесите със сламени покриви в далечината, в края на прашния път, ограден с крехка кафява тръстика и папури, изглеждаха празни и изоставени. Сребриста ивица светлина проблесна на хоризонта, бледа и замъглена заради горещината.

Ейб свирна и двете лъскави червеникави кучета хукнаха напред и започнаха да душат. Лагерът, в който ни отведоха, беше оживен колкото гробище. Претърсихме и шестте платформи с тенти, както и зоната за хранене. Открихме дрехи, багаж, пособия за сафари, туристически принадлежности – тропически шлемове и каки елеци, – отворени куфари, изсипани чорапи и бельо върху неоправени легла. Но не се мяркаха нито туристи, нито персонал.

Имаше нещо, което приличаше на транспортен контейнер – огромна червена кутия от гофрирана ламарина – зад кухнята. До него открихме ландроувър с два реда допълнителни повдигнати седалки за по-удобно наблюдение на дивата фауна.

Ейб избъбри наподобяваща прокашляне ругатня на непознат за мен език. Изплю кафява струйка сок от тютюна в тревата и избърса уста с ризата си.

– Две от колите липсват. Освен водачите има още шестима души от обслужващия персонал и готвачите. Това е много странно, Оз. Къде са всички, по дяволите? Къде е малкият ми брат? Имам лошо предчувствие.

Ейб вдигна пръсти към устните си, свиркането му разцепи въздуха и кучетата дотичаха. Той се качи в роувъра, откри ключовете и запали двигателя. Отидохме с колата до самолета, той натовари пушките си и поехме на север от лагера по неравен черен път. Камъчетата отскачаха и хрущяха под гумите, а колата скърцаше и се тресеше като върху дъска за пране. Когато пътят свърши, продължихме по още по-неравно поле, покрито с висока суха трева. Край група абаносови дървета няколко бебета хиени газеха в плитката част на реката, а вонящата тиня беше полепнала по лапите им. Не можех да се въздържа и зяпах, сякаш съм на сафари, но дори Ейб да беше забелязал тях или семейството жирафи, които пиеха вода в плитчините на трийсетина метра на юг по реката, не каза нищо.

Минавахме покрай редица смокинови дървета, когато най-после зърнахме хора. Групичка африкан­ци сновяха край док на речния бряг. Бяха двама мъже и дебело момче, всички облечени в бели униформи на готвачи и се канеха да се качат в лодки еднодръвки. Ейб извъртя рязко волана, насочи роувъра към мъжете и натисна рязко спирачките. Извика им нещо набързо на сетсвана. Мъжете се провикнаха в отговор. Изглежда, се караха. Разговорът продължи няколко минути. Накрая тримата кухненски работници неохотно тръгнаха към нас и се качиха отзад в колата. Обърнах се и ги огледах. Лицата им бяха неподвижни и безизразни, не издаваха нищо. Не ми обърнаха внимание.

– Какво става? – попитах Ейб, щом поехме.

Ейб натика ново снопче тютюн в устата си.

– По-зле е, отколкото предполагах, човече. Две групи са тръгнали онзи ден – двайсет души, включително и брат ми. Оттогава никой не знае нищо за тях. Не само това, но те казват, че лъвовете на практика са били в лагера снощи. Блуждаели като бездомни котета и обирали разни остатъци от храна. Тези кретени се скрили в транспортния контейнер. Щом се събудили, радиопредавателят бил повреден, някак е бил счупен. Сега се опитваха да се спуснат по течението, за да потърсят помощ.

– Защо спорехте?

Ейб свали сламената си шапка и попи потта от загорялото си от слънцето чело. Потта се лееше от този човек като от повреден кран.

– Казах им да дойдат с нас и да помогнат да намерим туристите и водачите, но и те като следотърсачите ми са ужасени. Настояват, че на лъвовете нещо не им е наред. Същите суеверни идиотски глупости. Боговете били гневни. Имало черна магия. Уга буга буга!