Клеър Макинтош: Оставих те да си отидеш

Не успявам да устоя, отварям кутията и взимам най-горната снимка: направена е от милата акушерка в деня, в който беше роден. Той представлява малко розово личице, едва видимо под бялото болнично одеяло. На снимката ръцете ми са заели странната поза на млада майка, изпълнена с любов и изтощение. Всичко се случи толкова бързо и беше толкова плашещо, толкова различно от книгите, които бях изчела по време на бременността си, но любовта ми винаги беше налице. Усетих, че не мога да дишам, оставих снимката обратно в кутията и я прибрах в чантата си.

Смъртта на Джейкъб е новината на първите страници на вестниците. Статиите крещят към мен от будката, покрай която минавам, от магазина зад ъгъла и от автобусната спирка, на която стоя до всички останали, все едно не съм различна от тях. Все едно не се опитвам да избягам.

Те говорят за злополуката. Как било възможно да се случи подобно нещо? Кой го е сторил? Всяка спирка е източник на нова информация, късчетата клюки плуват през главите ни и за мен е невъзможно да ги игнорирам.

Била е черна кола.

Била е червена кола.

Полицията е близо до арест.

Полицията не разполага с никакви улики.

До мен стои някаква жена. Тя отваря вестника си и сякаш някой внезапно притиска гърдите ми. Лицето на Джейкъб се взира в мен, посинелите му очи ме порицават, че не съм го предпазила, че съм позволила да умре. Насилвам се да го погледна и нещо стяга гърлото ми. Зрението ми се размазва и не мога да прочета думите, но няма нужда да го правя – видях различни версии на тази статия върху всеки вестник, покрай който минах днес. Изказванията на покрусените учители, бележките върху цветята, оставени отстрани на пътя, разследването – започнато и след това отложено. Втората снимка показва венец от жълти хризантеми върху невъзможно малък ковчег. Жената до мен изпухтява и започва да говори: мисля, че по-скоро на себе си, но и на мен, вероятно смята, че също имам мнение по темата.

– Ужасно е, нали? И то точно преди Коледа.

Не отвръщам нищо.

– Да кара така, без да спре. – Жената изпухтява отново. – Да не забравяме – продължава тя, – че е било на пет години. Каква майка би позволила на дете на тази възраст да прекосява само?

Не мога да издържа – изхлипвам. Без да разбера, по бузите ми потичат горещи сълзи, които попивам с нежно набутаната в ръката ми кърпичка.

Горкото агънце – казва жената, все едно утешава малко дете. Не е ясно дали думите ѝ са насочени към мен или към Джейкъб. – Не можеш да си представиш подобно нещо, нали?

Истината е, че мога и искам да ѝ го кажа, защото каквото и да си представя тя, моето е хиляди пъти по-лошо. Жената ми намира още една кърпичка, тя е намачкана, но е чиста, и разлиства страниците на вестника си, за да прочете за включването на коледната украса в Клифтън.

Никога не съм смятала, че ще избягам. Никога не съм смятала, че ще се наложи.

Рей тръгна към третия етаж, където трескавата атмосфера от двадесет и четири часовата полицейска работа отстъпваше място на застланите с килими офиси на администрацията и реактивната Служба за криминални разследвания. Най му харесваше тук през нощта, когато – необезпокояван – можеше да работи върху неизменната купчина с документи. Тръгна по пътеката към офиса си, който представляваше отделение в ъгъла на помещението.

– Как мина брифингът?

Гласът го стресна. Обърна се и видя, че Кейт е седнала на бюрото си.

– Четвърта команда е старото ми работно място, знаеш това. Надявам се поне да са се правили на заинтересовани. – Жената се прозя.

– Всичко беше наред – отвърна Рей. – Те са добри момчета и ако не друго, поне знаят за какво става въпрос. – Някак си инспекторът беше съумял да задържи случая в плана за седмица, но неизбежно той беше изместен от други належащи задачи. Даваше най-доброто от себе си, за да получава подкрепа от всички смени и да им напомня, че все още се нуждае от тяхната помощ. Почука по часовника си. – Какво правиш тук по това време?

– Преглеждам отговорите на апелите за помощ на медията – каза Кейт и стрелна палец към купчината с компютърни разпечатки. – Не че има голяма полза от тях.

– Нещо съществено?

– Zilch [5] Zilch – от немски – нищо – Бел. прев. – отвърна жената. – Няколко души са забелязали коли, които карали като луди, имаме няколко набожни забележки за родителския надзор и обичайната доза откачалки и ненормалници, включително и един веселяк, който предвижда Второто пришествие. – Детективката въздъхна. – Сериозно се нуждаем от почивка – от нещо различно.