Клеър Макинтош: Оставих те да си отидеш

На нощното ми шкафче се намира месинговият будилник, който Ив ми подари по случай влизането ми в университета

– Защото иначе никога няма да отидеш на лекции – и съм шокирана, когато виждам, че вече е десет и половина. Болката в ръката ми е засенчена от главоболие – то ме заслепява, ако движа главата си прекалено бързо, и докато се опитвам да се отлепя от леглото, всеки мускул ме боли.

Обличам вчерашните дрехи и излизам в градината, без да се отбия да си направя кафе, макар устата ми да е толкова суха, че е истинско изпитание да преглъщам. Не мога да си намеря обувките и докато вървя по тревата, сланата щипе стъпалата ми. Градината не е голяма, но зимата е тръгнала насам и когато стигам до другия ѝ край, вече не усещам пръстите си.

През последните пет години градинското ателие е моето убежище. За случайния наблюдател то не е повече от обикновен навес, но идвам тук, за да мисля, за да работя, за да избягам. Дървеният под е целият в петна от глината, която пада от грънчарското ми колело, стабилно разположено в средата на помещението, където мога да се движа около него, да заставам по-назад и да оглеждам с критичен поглед произведенията си. Трите страни на навеса са изпълнени с рафтове, на които поставям скулптурите си в подреден хаос, който само аз мога да разбера. Недовършените работи – тук, опечени, но ненарисувани – тук, приготвени за клиенти – тук. Стотици различни произведения, чиито форми все още помня под пръстите си, чиято влажност на глината все още усещам по дланите си.

Взимам ключа от скривалището му под подпрозоречната дъска и отварям вратата. По-лошо е, отколкото си мислех. Подът е скрит под килим от начупена глина, закръглени половини от вази се зъбят насреща ми. Дървените рафтове са празни, бюрото ми е лишено от скулптурите, върху които работех, а малките фигурки на перваза на прозореца са неузнаваеми, превърнати са в чирепи, които блестят на слънчевата светлина.

До вратата лежи малка статуетка на жена. Направих я миналата година като част от серия от фигури, специално за магазин в Клифтън [4] Клифтън – предградие на Бристъл - Бел. прев. . Искаше ми се да създам нещо истинско, нещо, което да е далеч от съвършенството, но в същото време да е красиво. Изработих десет жени, всяка от тях със своите отличителни извивки, форми, белези и несъвършенства. Базирах ги на майка ми, на сестра ми, на момичета от моя клас по грънчарство, на жени, които срещах в парка. Тази тук съм аз. Бегло никой не би ме разпознал, но все пак съм аз. Гърдите са малко плоски, хълбоците малко по-тесни, а краката – по-големи. Кичур коса се е оплел около врата. Навеждам се и я вдигам. Помислих си, че не е счупена, но когато я докосвам, глината се размърдва под пръстите ми и вече имам две счупени парчета. Поглеждам ги, след което ги хвърлям с всичка сила срещу стената, където се разбиват на малки парченца, които се посипват върху бюрото ми.

Поемам си дълбоко въздух и го оставям бавно да излезе.

Не знам колко дни са минали от злополуката насам, нито как съм се справила през тях, чувствам се така, все едно краката ми се влачат в гъста меласа. Не знам защо решавам, че днес е денят. Но наистина е днес. Взимам само онова, което ще се побере в чантата ми, защото ако не тръгна сега, може никога да не го направя. Ходя наслуки из къщата и се опитвам да си представя, че никога вече няма да я видя. Мисълта е едновременно ужасяваща и успокояваща. Мога ли да направя това? Възможно ли е просто да си тръгна от този живот и да започна нов? Налага се да опитам: това е единственият ми шанс да се справя.

Лаптопът ми е в кухнята. В него са снимките, адресите, важна информация, която може да ми потрябва един ден, а я нямам на никакъв друг носител. Не разполагам с време да я записвам и макар устройството да е тежко и странно, го прибирам в чантата. Не ми е останало много място, но не мога да си тръгна без една последна част от миналото ми. Махам един пуловер и няколко тениски, за да мога да прибера дървената кутия, в която са скрити спомените ми, натрупани един върху друг под кедровия капак. Не поглеждам вътре – няма нужда. Няколко тийнейджърски дневника, хаотично водени и с откъснати страници, връзка с билети от концерти, дипломата ми, изрезки от първата ми изложба. И снимки на сина, когото обичах със сила, която изглежда невъзможна. Безценни фотографии. Толкова са малко. Дете с изключително слабо отражение върху заобикалящия ни свят, но център на моя живот.