Клеър Макинтош: Оставих те да си отидеш

Кейт провираше корсата без отличителни знаци през натоварения трафик на Фишпондс. Тя беше припрян шофьор: пуфтеше, когато биваха спирани от червен светофар, и кривеше глава настрани, когато попаднеха в задръстване. Постоянно правеше нещо – почукваше с пръсти по волана, чешеше се по носа, местеше се в седалката си. Когато другите коли тръгваха, жената се навеждаше напред, все едно това щеше да ги принуди да се движат по-бързо.

– Липсват ли ти сирените? – попита Рей.

Кейт се ухили.

– Може би мъничко. – Очната ѝ линия беше леко размазана, но като се изключеше тя, лицето ѝ беше без грим. Тъмнокестеняви къдрици падаха непослушно върху очите ѝ, въпреки шнолата, която трябваше да ги възпира.

Рей извади телефона си, за да проведе необходимите разговори, които да потвърдят, че Отделът за разследване на катастрофи е на път, че суперинтендантът [3] Суперинтендант – чин в британските полицейски сили – Бел. прев. е бил уведомен и че някой се е обадил на фургона – тромаво превозно средство, напълнено до козирката с тенти, аварийни светлини и топли напитки. Всичко беше направено. Честно казано, знаеше, че ще е така, но част от задълженията му на инспектор беше да провери. Често се стигаше до разпри, когато Службата за криминални разследвания се появеше на местопрестъплението и започнеше да задава същите въпроси като местните полицаи, но такава беше същината на работата им. Всички бяха запознати с рутината, дори Рей, който беше прекарал възможно най-малко време в униформа, преди да продължи напред.

Говори с Оперативния център, за да им съобщи, че се намират на пет минути от мястото, но не се обади у дома. Звънеше на Магс само когато знаеше, че ще се прибере навреме – това му се струваше доста по-практичен подход заради дългите часове, които работата му изискваше от него.

Завиха зад ъгъла и Кейт запълзя с колата. Шест полицейски автомобила бяха спрени безразборно на улицата, светлините им хвърляха синьо сияние върху местопрестъплението през една секунда. На метални триножници бяха поставени прожектори, ярката им светлина пробиваше през дъждовната мъглявина, която беше намаляла през последния час.

Преди да се отправят към местопрестъплението, Кейт отиде да си вземе палтото и смени обувките си с високи токчета с гумени ботуши.

– Практичността е с предимство пред стила – беше се изсмяла тя, преди да хвърли обувките в шкафчето си и да си обуе ботушите. Рей не се замисляше особено нито за едното, нито за другото, но му се прииска да си беше взел поне палтото.

Паркираха колата на стотина метра от голяма бяла тента, която беше издигната с цел да предпази малкото останали доказателства от дъжда. Едната ѝ страна беше отворена, а вътре се виждаше криминалистка, която пълзеше на колене и лакти и попиваше с тампон нещо, което не се забелязваше. Малко по-нагоре по улицата видяха втора фигура, която изследваше големите дървета по протежението на пътя.

Когато Рей и Кейт наближиха местопрестъплението, бяха спрени от млад полицай, чието светлоотразително яке беше закопчано толкова високо, че едва се виждаше лицето му между шапката и яката.

– Добър вечер, сър. Искате да видите местопрестъплението ли? Трябва да ви запиша.

– Не, благодаря – отвърна Рей. – Можете ли да ми кажете къде е сержантът ви?

– В дома на майката е – отговори полицаят и посочи към редица от малки къщи с веранди, преди да се свие отново в яката си. – Номер четири – дойде приглушеното допълнение.

– Боже, тази работа не струва – каза Рей, когато двамата с Кейт продължиха напред. – Помня, че когато бях стажант, прекарах дванадесет часова смяна на местопрестъпление под проливен дъжд, а накрая главният инспектор се появи в осем часа сутринта и ми каза, че не се усмихвам.

Кейт се засмя.

– Тази ли е причината да специализираш?

– Не точно – отвърна Рей, – но определено беше една от тях. Не, специализирах предимно защото ми беше писнало да давам сериозната работа на специалистите и никога да не довършвам започнатото. При теб как беше?

– Горе-долу същото.

Стигнаха до редицата от къщи, които полицаят им беше посочил. Кейт продължи да говори, докато търсеха номер четири.

– Исках да се занимавам с по-сериозни неща. Честно да ти кажа, бързо се отегчавам. Обичам сложните разследвания, от които ме заболява главата, докато се опитвам да ги разреша. Загадъчни пъзели, а не обикновени случаи. Намираш ли някакъв смисъл в това?