Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Съжалявам, обикновено не съм такава. Присъствала съм на десетки смъртни случаи, но... Боже, бил е на пет години! Очевидно бащата на Джейкъб никога не е искал да има нещо общо с него, така че винаги са били само двамата с майка си. Не мога да си представя през какво е минала тази жена. – Гласът ѝ се пропука и Рей почувства как неприятното усещане в гърдите му се завръща отново. Защитният му механизъм разчиташе на съсредоточаване върху разследването – върху безспорните доказателства пред тях – и пренебрегване на емоциите на хората, замесени в него. Ако мислеше прекалено дълго какво би било собственото ти дете да умре в ръцете ти, нямаше да е от полза за никого, нито за Джейкъб, нито за майка му. Мислите на Рей неволно се преместиха върху собствените му деца и в него изникна ирационалното желание да се обади вкъщи и да провери дали са добре.

– Съжалявам – Кейт преглътна и му се усмихна засрамена. – Обещавам ти, че няма да се повтори.

– Хей, всичко е наред – отвърна Рей. – Всички сме били на твое място.

Жената вдигна вежда.

– Дори ти? Не си те представях, че си от чувствителния тип, шефе.

– Имам си своите моменти. – Инспекторът я стисна за рамото, преди да отдръпне ръката си. Не си спомняше някога да беше проливал сълзи на работното си място, но бе бил доста близо до това да го стори. – Ще се оправиш ли?

– Да. Благодаря ти.

Докато се отдалечаваха, Кейт погледна назад към местопрестъплението, където криминолозите продължаваха да се бъхтят здраво.

– Що за звяр убива петгодишно дете и след това бяга?

Рей отвърна, без да се двоуми:

– На път сме да открием точно това.

Не искам чаша чай, но въпреки това я поемам. Стискам я с две ръце и приближавам лицето си до парата, докато не се опарвам. Болката пробожда кожата ми, разстила се по бузите ми и щипе на очите ми. Боря се с инстинкта да се отдръпна; нуждая се от това вцепенение, за да прокудя за момент спомените, които няма да напуснат главата ми.

– Да ти донеса ли нещо за ядене?

Той се изправя до мен и знам, че трябва да вдигна поглед към него, но не мога да го понеса. Как може да ми предлага храна и напитки, все едно нищо не се е случило? Започва да ми се повдига, но преглъщам неприятния вкус обратно. Той ме вини за случилото се. Не го е казал, но няма нужда да го прави, виждам го в очите му. И е прав – вината е моя. Трябваше да се приберем у дома по друг път, не трябваше да говоря, трябваше да го спра...

– Не, благодаря – отвръщам тихичко. – Не съм гладна.

Злополуката се върти непрестанно в главата ми. Искам да натисна паузата, но филмът е безкраен: тялото му се удря в предното стъкло отново и отново, и отново. Пак доближавам чашата до лицето си, но чаят е изстинал и топлината върху кожата ми не е достатъчна, за да ми причини болка. Не усещам сълзите, но тежки капки започват да падат върху коленете ми. Наблюдавам ги как попиват в дънките и почиствам с нокът едно петънце от глина върху бедрото ми.

Оглеждам се в стаята на дома, който толкова много години се опитвах да създам. Завесите, закупени, за да са в тон с възглавниците, изкуството, част от него е мое, част от него съм намерила в галерии и го обичам твърде много, за да го зарежа. Мислех си, че създавам дом, но просто съм изграждала една къща.

Ръката ме боли. Усещам пулса в китката си – той е бърз и едва доловим. Приветствам болката. Ще ми се да имаше повече от нея. Ще ми се колата да беше блъснала мен.

Той отново говори.

Полицията търси извършителя... вестниците ще търсят свидетели... ще го съобщят по новините...

Стаята започва да се върти и аз забивам поглед в масичката за кафе; когато се наложи, кимам. Той прави две крачки към прозореца, след което се връща обратно. Ще ми се да седне... изнервя ме. Ръцете ми треперят и оставям недокоснатия си чай, преди да го изтърва, но вместо това удрям чашата в стъклото на масата. Той ме стрелва с раздразнен поглед.

– Съжалявам – извинявам се. Усещам метален вкус в устата си и осъзнавам, че съм прехапала вътрешността на устната си. Преглъщам кръвта, не искам да привличам вниманието към себе си, като помоля за кърпичка.

Всичко се промени. В момента, в който колата се плъзна по мокрия асфалт, целият ми живот се промени. Виждам всичко изключително ясно, макар че се намирам в кулоарите. Не мога да продължавам по този начин.

Събуждам се и за секунда не зная какво е това чувство. Всичко е същото и същевременно някак си е променено. Още преди да отворя очите си, в главата ми нахлува шум, прилича на подземен влак. Ето го и него: яркия спомен, който не мога да изключа или да сложа на тих режим . Притискам длани в слепоочията си, сякаш чрез тази груба сила мога да накарам образите да ме оставят на мира, но те продължават да идват, ясни и бързи, като че ли без тях бих могла да забравя.