Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

Сутринта настъпва и аз осъзнавам, че трябва да съм заспала; останали са само частици от изтощението ми на фона на разбиващите се в брега вълни. Протягам замръзналите си крайници и се изправям, за да наблюдавам яркооранжевия руж на хоризонта. Слънцето хвърля светлина, но не и топлина и аз треперя. Планът ми съвсем не беше добре премислен.

На дневна светлина е много по-лесно да се справя с тясната пътека, а скалите не са – както си мислех – безлюдни. Върху тях, на около километър оттук, се намира някаква ниска сграда, изглежда малка и спретната и е съвсем близо до редица статични каравани. Изглежда ми като добро място за поставяне на ново начало.

– Добро утро – казвам аз и гласът ми прозвучава някак слаб и писклив в относително топлия магазин. – Търся място, на което да отседна.

– На почивка ли си? – Обилната пазва на жената почива върху брой на списание "Вземи си почивка". – Странно време на годината си избрала. – Усмивката ѝ отмива укора в думите ѝ и аз се опитвам да ѝ отвърна със същото, но лицето ми отказва да се подчини.

– Надявам се да се преместя тук – съумявам да кажа. Осъзнавам, че навярно изглеждам налудничаво, мръсна съм и рошава. Зъбите ми тракат и аз започвам да се треса неукротимо, студът прониква чак в костите ми.

– А, добре тогава – казва весело жената, сякаш не е обезпокоена от външния ми вид, – значи търсиш да наемеш нещо? Ние сме затворени до края на сезона, разбираш ли? Само магазинът работи сега. Йестин Джоунс е твоят човек – той и вилата му. Ако желаеш, мога да му позвъня. Какво ще кажеш за една хубава чаша чай първо? Навън времето е ужасно, а ти изглеждаш премръзнала.

Жената ме повежда до един стол зад касата и изчезва в другата стая, където поставя чайника на котлона и в същото време не спира да говори.

– Казвам се Бетан Морган – казва тя. – Аз управлявам това място – Караванен парк "Пенфейш" – а съпругът ми Елин се грижи за фермата. – Бетан подава главата си покрай вратата и ми се усмихва. – Поне такава е идеята, макар че фермерството не е лесен бизнес в наши дни, да знаеш. О! Щях да звъня на Йестин, нали?

Жената не изчаква отговор от мен, просто изчезва за няколко минути и ме оставя да дъвча долната си устна. Опитвам се да измисля отговори на въпросите, които ще ми зададе, когато двете седнем да пием чай, и балонът в гърдите ми става все по-голям и по-стегнат.

Само дето когато Бетан се връща, не ме пита нищо. Не иска да знае кога съм пристигнала или защо съм избрала Пенфейш, или дори откъде идвам. Просто ми подава чаша със сладък чай, чието крайче е счупено, и се намества в своя стол. Тя носи толкова много дрехи, че е трудно да се прецени каква е фигурата ѝ, но облегалките се впиват в меката кожа по начин, който едва ли е особено приятен. На около четиридесет години е, с гладко, закръглено лице, което я прави да изглежда по-млада, и дълга тъмна коса, прибрана на конска опашка. Носи високи боти под дълга черна пола и няколко тениски, над които е облякла дълга до глезените жилетка, която лежи върху прашния под, докато жената е седнала. Зад нея една изгоряла клечка тамян е оставила линийка прах на перваза на прозореца, във въздуха се носи остатъчната миризма на сладка подправка. Върху старомодния касов апарат е залепена гирлянда.

– Йестин пътува насам – съобщи Бетан. Беше сложила трета чаша с чай на касата до нея и аз предполагам, че Йестин – който и да беше той – е само на няколко минути оттук.

– Кой е той? – питам аз. Чудя се дали не съм направила грешка да дойда тук, където всеки познава всекиго. Трябваше да избера някой град, където щях да запазя анонимност.

– Притежава ферма надолу по пътя – обяснява Бетан. – От другата страна на Пенфейш, по протежението на крайбрежната пътека, но има кози тук на склона. – Жената посочва към морето. – Ако наемеш вилата му, двете с теб ще бъдем съседки – но имай предвид, че не е палат. – Жената се изсмива и аз не мога да се сдържа, усмихвам се. Нейната прямота ми напомня за Ив, макар да си мисля, че спретнатата ми, елегантна сестра ще бъде ужасена от подобно сравнение.

– Не ми трябва много – отвръщам ѝ аз.

– Той не е от най-разговорливите – обяснява ми Бетан, все едно това би ме разочаровало, – но е доста приятен човек. Държи овцете си близо до нашите – жената посочва вяло навън, – и като повечето от нас се нуждае от нещо ново. Как му викаха? Разнообразяване. – Тя се засмива подигравателно.

– Както и да е, Йестин има къща за почивка в селото и "Блейн Кеди": вила нагоре по пътя.