Клеър Макинтош - Оставих те да си отидеш

– Това поне ни помага да разберем какви щети са били нанесени на автомобила – Рей се опита да извлече позитивното от малкото доказателства, с които всъщност разполагаха. – Дребен, защо не обобщиш какво сме свършили до момента?

Сержантът погледна към стената на офиса на Рей, където разследването се изразяваше в поредица от карти и таблици, всяка от които имаше прикрепен към нея лист със задачи.

– Разпитани са всички съседи – още същата вечер, както и на следващата сутрин. Няколко души са чули нещо, което описват като силен удар, последван от писък, но никой не е видял автомобила. Наш служител е отишъл в училището, за да разговаря с родителите, също така сме разлепили листовки по Енфилд Стрийт, ако някой е видял или знае нещо, да ни се обади. Кейт се е заела с няколкото обаждания, които получихме в резултат на това.

– Нещо полезно?

Дребния поклати глава.

– Не изглежда добре, шефе.

Рей не обърна внимание на песимизма му.

– Кога изтича срокът ни за видеонаблюдение?

– Утре вечер. Разполагаме с възстановка на инцидента, а в момента хората ни работят над вероятния модел на колата. Когато приключат с него, ще пуснат симулация на случилото се.

– Трябва ми някой, който да остане до късно и да чака да види дали няма да изникне някаква сериозна следа – заяви Рей на екипа си. – Останалите можем да я караме по-кротко. – Млъкна и се огледа в помещението с очакване. – Някой трябва да го направи...

– Аз нямам нищо против. – Кейт размаха ръка във въздуха и Рей я погледна доволен.

– Какво ще кажете за фара за мъгла, който Фил спомена? – попита инспекторът.

– От "Волво" ни дадоха серийния номер. Разполагаме със списък на всички гаражи, които са получили такива през последните десет дни. Възложих на Малкълм да им се обади – като започне с местните – и да вземе номерата на колите, на които са били сменени след злополуката.

– Добре – отвърна Рей. – Ще го имаме предвид, когато правим запитвания, но да не забравяме, че това е единственото ни доказателство – не можем да бъдем напълно сигурни, че търсим волво. Кой ръководи видеонаблюдението?

– Ние, шефе. – Брайън Уолтън вдигна ръка. – Иззехме всичко, до което се докопахме: записи от обществени сгради, бензиностанции и магазини в околността. Преглеждаме половин час преди и след инцидента, но дори така говорим за няколко стотин часа.

Рей потръпна при мисълта за разходите за извънработно време.

– Искам да видя списъка с камерите – каза той. – Няма да можем да прегледаме всичките, така че вие решете кои да бъдат с приоритет.

Брайън кимна.

– Имаме доста работа за вършене – заяви Рей. Усмихна се уверено, въпреки опасенията си. Бяха минали две седмици от златния час, който съпътстваше всяко едно престъпление, когато шансовете за откриване на извършителя бяха най-високи, и макар екипът му да работеше неуморно, нямаха никакъв напредък. Помисли малко, преди да съобщи лошите новини:

– Едва ли ще се изненадате да научите, че всички отпуски се отменят до второ нареждане. Съжалявам и обещавам, че ще сторя всичко необходимо да прекарате известно време със семействата си по Коледа.

Надигнаха се недоволни шепоти, докато детективите напускаха офиса на шефа си, но никой не се оплака и Рей знаеше, че ще бъде така. Не смееха да го изрекат на глас, но всички се питаха каква ли щеше да бъде Коледата за майката на Джейкъб тази година.

Решителността ми се пропуква в момента, в който напускаме Бристъл. Не съм обмисляла къде мога да отида. Насочвам се на сляпо на запад, към Девън или Корнуол. С копнеж си спомням ваканциите през детството си, как двете с Ив строим пясъчни замъци на плажа и целите лепнем от сладоледа на клечка и слънцезащитния крем. Спомените ме влекат към морето, зоват ме надалеч от трилентовите авенюта на Бристъл и натоварения трафик. Изпитвам физически страх от изпреварващите коли, докато автобусът завива към автогарата. Скитам се безцелно известно време, след което подавам десет лири на мъж в будка, който продава билети за автобуси на "Грейхаунд". На него не му пука закъде ще пътувам, а на мен още по-малко.

Прекосяваме Севърн Бридж и аз поглеждам надолу към сивата водна маса на Бристълския канал. В автобуса е тихо, никой не чете "Бристъл Поуст". Никой не говори за Джейкъб. Отпускам се в седалката си. Изтощена съм, но не смея да затворя очи. Когато заспя, ме нападат образи и звуци от злополуката, осъзнавам, че ако бях подранила само с няколко минути, тя никога нямаше да се случи.