Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Айсберг? В името на Христа, Кони, намираме се в Крайбрежието на Масачузетс. И то през юли — отвърна мъжа ѝ.

Жената се нацупи:

— Е, тогава, трябва да е било мина.

Мъжът погледна към оркестъра и се ухили:

— Каквото и да беше, накара ги да спрат тая проклета песен.

Всички се засмяха на шегата. Танцуващите изтърсваха дрехите си, музикантите си проверяваха инструментите, бармани и сервитьори се суетяха наоколо.

— Няма за какво да се безпокоим — обади се втори мъж. — Един от офицерите ми каза, че корабът е построен така, че не може да потъне.

Неговата съпруга спря да инспектира грима си в огледалцето на своята пудриера и отбеляза с тревога:

— Същото разправяха и за «Титаник».

Напрегната тишина. После бърза размяна на уплашени погледи. Сякаш подгонени от безмълвен сигнал, трите двойки се втурнаха към най-близкия изход като птички литнали от въже на простор.

Първата реакция на Анджело бе да разтреби масата. Надсмя си се сам:

— Прекалено дълго си бил сервитьор — сподавено промълви той.

Повечето хора вече бяха на крака и ги използваха, за да се придвижат към изходите. Залата бързо се опразваше. Ако не излезеше, Анджело би останал съвсем сам. Той сви рамене, хвърли кърпата на пода и забърза към най-близката врата, за да разбере какво става.

Черни вълни заплашваха да потопят Джейк Карей завинаги. Той се бореше с тъмното течение, повлякло тялото му. Все пак успя да изпълзи върху хлъзгавия ръб на съзнанието и да се вкопчи в него. Дочу стенание и проумя, че то идва от собствените му устни. Добре. Мъртвите не стенат. Следващата мисъл бе жена му.

— Майра! — изкрещя Джейк.

Долови слабо движение в сивотата на мрака. В гърдите му се събуди надежда. Извика жена си отново.

— Насам. — Гласът на Майра бе приглушен, сякаш идваше от далече.

— Благодаря ти, боже! Добре ли си?

След пауза:

— Да. Какво стана? Тъкмо заспивах…

— Не знам. Можеш ли да се движиш?

— Не.

— Идвам да ти помогна — каза Карей. Обърна се на лявата си страна, ръката му висеше отдолу, някаква тежест го притискаше отдясно. Краката му оставаха неподвижни. Обзе го вледеняващ страх. Да не си е счупил гръбнака? Опита отново. Трудно. Остра болка го прониза от глезена до бедрото и изкара сълзи в очите му. Тя означаваше, че не е парализиран. Престана да се бори. Трябваше да обмисли положението.

Карей бе инженер, натрупал състояние от строителство на мостове. Този проблем не се различаваше от който и да било друг — трябваше да се разреши с логика и упоритост. И много късмет.

Помръдна десния си лакът и усети някаква мека тъкан. Намираше се под матрака. Бутна по-силно, като се сви под прав ъгъл за по-голяма устойчивост. Матракът поддаде и не мръдна повече. Господи, целият гаден таван бе може би отгоре му. Карей пое дълбоко дъх и като напрегна всички сили на мускулестата си ръка, натисна отново. Матракът се свлече на пода.

Освободил и двете си ръце, той ги протегна и усети нещо твърдо върху глезена си. Като го опипа с пръсти, разбра че е шкафчето, разделящо двете легла. Изглежда, че матракът го бе предпазил от парчетиите от стената и тавана. Повдигна малко шкафчето и измъкна краката си един по един. Възстанови кръвообращението им чрез разтривки. Глезените му бяха охлузени и го боляха, но не бяха счупени. Бавно се изправи на ръце и колене.

— Джейк — обади се отново гласът на Майра. По-слаб отпреди.

— Идвам, съкровище. Дръж се!

Нещо не бе наред. Гласът на Майра като че идваше от другата страна на стената. Натисна копчето на някаква лампа. Каютата остана тъмна. Неспособен да се ориентира, той запълзя из развалините. Пръстите му опипом намериха врата. Проточи шия, заслушан в нещо като прибой и крясък на чайки в далечината. Изправи се несигурно, разчисти отломъците зад вратата и я отвори, за да види един кошмар.

Коридорът беше претъпкан с блъскащи се един в друг пасажери, потънали в кехлибарената мараня на аварийното осветление. Мъже, жени и деца, някои напълно облечени, други с нощници под палтата си, някои без връхна дреха, а други повлекли чанти, се блъскаха, провираха или пълзяха, пробивайки си път към откритата палуба. Помещението бе изпълнено с прах и дим, а подът бе наклонен като в лунапарк. Неколцина се опитваха да се доберат до каютите си, борейки се с човешката река, подобно сьомги срещу течение.

Карей се обърна към вратата, от която бе току-що излязъл, и по номера ѝ разбра, че е бил в съседната на собствената си кабина. Вероятно ударът го бе прехвърлил от едната в другата. Тази вечер с Майра бяха разговаряли в ресторанта със съседите по каюта — застаряваща италианско-американска двойка, завръщаща се от посещение при роднини. Помоли се да не са се придържали и сега към навика си да си лягат рано.