Клайв Къслър - Загадката „Серпента

Карей си проби път през тълпата към вратата на своята каюта. Беше заключена. Върна се в каютата, откъдето бе излязъл, и тръгна през развалините към стената. На няколко пъти спира, за да отстрани от пътя си мебели или парчета от стената и тавана. Понякога се прехвърляше над останките, друг път пълзеше под тях, тласкан от някаква нова сила. Наклонът на палубата означаваше, че корабът се пълни с вода. Добра се до стената и отново повика жена си. Тя отвърна от другата страна. Обезумял, той заопипва преградата, усети долния ѝ край хлабав и задърпа, докато отвори достатъчно пространство, за да пропълзи оттатък по корем.

Каютата беше в полумрак. Форми и предмети се разливаха в слабата светлина. Изправи се и се извърна към нея. Хладен, солен бриз облъхна запотеното му лице. Не можеше да повярва на очите си. Цялата външна стена липсваше! Заместваше я огромна дупка, през която се виждаше отразената от морската повърхност лунна светлина. Трескаво се придвижи и след минута стигна до съпругата си. Обърса кръвта от челото и бузите ѝ с края на горнището от пижамата си и нежно я целуна.

— Не мога да мръдна — обади се тя, почти с извинение в тона.

Каквото и да бе това, което го захвърли при съседите, то бе изтръгнало и стоманената рамка от леглото на Майра и я бе стоварило като пружина на миши капан върху стената. Майра бе почти изправена, за щастие защитена от матрака срещу вълмото пружини, но прикована към стената от рамката. Зад нея бе металната шахта на един от корабните асансьори. Дясната ѝ ръка висеше свободно край тялото ѝ.

Карей обхвана с пръсти края на рамката. Беше в средата на петдесетте си години, но все още бе запазил силата от работническите си години. Задърпа с цялата мощ на едрото си тяло. Рамката поддаде леко, колкото да се върне на място в мига, щом я отпусна. Опита се да използва като лост някакво парче дърво, но се отказа, когато Майра извика от болка. Захвърли дървото с отвращение.

— Скъпа — промълви с усилие да прозвучи спокойно. — Ще потърся помощ. Ще трябва да те оставя. Само за малко. Ще се върна. Обещавам.

— Джейк, трябва да се спасяваш. Корабът…

— Няма да се отървеш така лесно от мене, любов моя.

— Не бъди инат, за бога!

Целуна я отново. Така топлата ѝ при докосване кожа, сега бе лепкава.

— Докато чакаш, мисли си за слънчева Тоскана. Ще се върна скоро. Обещавам. — Стисна ръката ѝ, после отключи вратата отвътре и се измъкна в коридора, без да има и най-малка представа какво ще прави. Някакъв здравеняк идваше насреща му. Джейк го сграби за рамото и започна да го моли за помощ.

— Мани ми се от пътя! — Забелил очи, мъжът се отърси от хватката на Джейк.

Преди да се откаже, той направи отчаян опит да спре още двама мъже. Не намери самаряни 19. Все едно да се мъчиш да отклониш от пътя му подивяло от жажда стадо биволи, втурнало се към вода. Не можеше да ги вини за това, че спасяват живота си. Ако Майра не бе заклещена, нищо не би го спряло да я издърпа на повърхността. Реши, че пасажерите са безполезни. Трябваше да намери някого от екипажа. Стараейки се с всички сили да се задържи върху наклонения под, той пое с тълпата към горните палуби.

Анджело проучи кораба набързо и не хареса видяното. Особено откъм десния борд, който бе потънал още повече във водата.

Пет спасителни лодки бяха спуснати и всичките бяха пълни с членове на екипажа. Десетки ужасени сервитьори и кухненски работници се хвърляха в опасно претоварените лодки и гребяха към някакъв бял кораб. Само един поглед към неговия смачкан нос и пробойната, зинала в борда на «Дориа», бе достатъчен, за да разбере Анджело какво бе станало. Той благодари на Бога, че много от пасажерите бяха извън каютите си, празнувайки последната вечер на борда, когато съдовете се сблъскаха.

Тръгна към левия борд. Не бе лесно да се катери по наклонената палуба, изцапана с масло и вода от стъпките на пътниците и екипажа. Придръпваше се нагоре, залавяйки се за парапетите и бравите на вратите, докато най-накрая се добра до палубата за разходки. По инстинкт, повечето пътници се бяха струпали на по-отдалечената от водата страна. Очакваха инструкции. В светлината на аварийните лампи те се държаха за завинтените към палубата столове или се свиваха сред купчините приготвен за сваляне от кораба багаж. Екипажът правеше всичко възможно да помогне на счупилите крак или ръка. Цицините и охлузванията трябваше да почакат.

Някои бяха във вечерно облекло, други — с нощници. Държаха се изненадващо спокойно, освен когато корабът потръпваше. Тогава влажният въздух се изпълваше с викове на ужас и гняв. Анджело знаеше, че хладнокръвието бързо ще се замести от истерия, ако се разбере, че част от екипажа заема единствените спасителни лодки и изоставя пътниците в потъващия кораб.