Клайв Къслър: Загадката „Серпента"

«Андреа Дориа» приключваше продължилото девет дни и 4000 мили плаване от родното пристанище Генуа с 1134 пътници и 401 тона товар на борда. Въпреки гъстата мъгла, застлала палубите му, «Андреа Дориа» се носеше с почти пълен напред. Двата турбодизела с обща мощност от 35 000 к.с. тласкаха огромния кораб с двадесет и два възела 14. Италианската пътническа линия не си играеше със своите кораби и пасажери. Нито пък плащаше на капитаните си, за да пристигат със закъснение. Времето беше пари. Никой не знаеше това по-добре от капитан Каламаи, който бе водил този кораб при всичките му презатлантически плавания. Той бе твърдо решен да го докара в Ню Йорк със закъснение от точно един час, загубен в борба с бурята преди две вечери, и нито секунда повече.

Когато «Дориа» мина край маяка в 22:20 часа, от мостика успяха да го засекат чрез радара, както и да доловят самотния стон на сирената му за мъгла, но не можаха да го видят, при това от разстояние по-малко от миля. Оставил маяка зад себе си, капитанът заповяда да се поеме курс на запад, към Ню Йорк.

Пиукането на радара идваше от изток право срещу «Дориа». Каламаи се бе надвесил над екрана и, свъсил вежди, наблюдаваше приближаващата точка. Апаратът не можеше да му съобщи що за кораб наблюдава или колко е голям. Той не знаеше, че това е бърз презокеански лайнер. При сборна скорост от четиридесет възела, двата съда скъсяваха разстоянието помежду си с по две мили на всеки три минути.

Местоположението на кораба объркваше. Поелите на изток съдове би следвало да се придържат към курс с двадесет мили по на юг. Може би беше рибарски кораб.

Съобразно правилата за корабоводене, срещащите се в открито море съдове следва да се разминават с ляв борд към ляв борд — като автомобили. В случай че маневрата за провеждане на такова разминаване се окаже опасна, те могат да се разминат и с десен борд към десен борд.

От показанията на радара личеше, че ако корабите следват курсовете си, те ще се разминат на безопасно разстояние с десен борд. Както автомобилите в Англия.

Каламаи разпореди на екипажа си да не изпуска от око другия кораб. Предпазливостта не е навредила никому.

Корабите бяха на десетина мили един от друг, когато Нилсон включи светлината под плота до радара и се приготви да регистрира променящата се обстановка на хартия.

— Какъв ни е курсът, Ханзен? — извика той.

— Деветдесет градуса — отговори безизразно рулевият. Нилсон отбеляза два хикса върху плота и прекара няколко линии помежду им. Пак провери засечения обект и нареди да се води наблюдение от лявата страна на мостика. Изчисленията му на плота показваха, че другият кораб се движи бързо насреща им по паралелен курс и леко наляво. Излезе от рубката и се опита да огледа с бинокъл. Никаква следа от кораб. Нилсон крачеше от едното крило до другото, като всеки път спираше пред радара. Поиска нов доклад за курса.

— Все още деветдесет градуса, сър — заяви Ханзен. Нилсон се зае с жирокомпаса. Дори и най-малкото отклонение можеше да се окаже фатално и той искаше да се убеди в правилността на курса. Ханзен протегна ръка над главата си и корабният звънец се обади шест пъти. Единадесет часа. Нилсон обичаше да слуша оповестяването на корабното време. В късна вахта, когато самотата се обединява с отегчението, песента на корабния звънец олицетворява романтичното влечение, което бе изпитвал към морето като хлапак. По-късно щеше да се сети за този звън като за глас на съдбата.

Отвлечен от намеренията си, Нилсон отново се обърна към радарния екран и отбеляза нов знак на плота. Единадесет часа. Седем минути разделяха двата кораба.

Нилсон изчисли, че съдовете ще се разминат с левите си бордове на разстояние повече от достатъчното. Отново излезе от рубката и насочи бинокъла си наляво. Да се побъркаш. Там, където радарът показваше кораб, имаше само тъмнина. Може би ходовите светлини не работеха. Или пък беше военен кораб на учение.

Погледна надясно. Луната блестеше ярко върху водата. Пак наляво. Отново нищо. Да не би корабът да е в облак мъгла? Малко вероятно. Никой не би се движил така бързо в гъста мъгла. Помисли дали да не намали скоростта на «Стокхолм». Не. Капитанът щеше да чуе звъна на машинните телеграфи и да дохвърчи. Ще повика студенокръвния копелдак, след като корабите се разминат.

В 23:03 радарите и на двата кораба отчетоха разстояние от четири мили помежду им.

Никакви светлини.

Нилсон пак си помисли да извика капитана и пак се отказа. Не нареди и да се дадат предупредителни сигнали, както повеляват международните правила. Губене на време. Бяха в открито море, луната светеше и видимостта трябва да беше пет мили. «Стокхолм» продължаваше да цепи нощта с осемнадесет възела.