Клайв Къслър - Загадката „Серпента

— Тия приятели ме откриха. Пратиха крик от един от дошлите на помощ кораби. Май нищо не си намерил в гаража.

Анджело поклати глава.

— Боже мой, човече, вир-вода си. Съжалявам, че трябваше да преживееш всичко това.

Анджело отново поклати глава:

— Нищо особено.

Докторът заби подкожна инжекция в ръката на жената.

— Морфин срещу болката — обясни той. Направи опит да скрие тревогата в погледа си. — Трябва да я махнем от кораба, колкото може по-бързо.

Завиха я в одеяло и я отнесоха до по-ниския край на палубата за разходки. Мъглата бе изчезнала като по чудо и една малка флотилия заобикаляше кораба, а водата отразяваше нетните светлини. Хеликоптери на бреговата охрана висяха във въздуха като морски кончета. Нескончаема верига спасителни лодки сновеше между пострадалия лайнер и пристигналите на помощ съдове.

По-голямата част от този трафик свързваше «Дориа» с огромен пътнически кораб, на чийто нос личаха думите «Ile de France». Неговите прожектори бяха насочени към пострадалия. Дума за напускането му така и не се чу. След като чакаха два часа, пътниците просто отидоха към борда на своя глава. Най-напред свалиха жените, децата и възрастните. Операцията напредваше бавно, защото единственият начин да напускат кораба бе с помощта на мрежи и въжета.

Мисис Карей бе привързана към носилка, която бе спусната внимателно с помощта на въжета покрай борда, а долу приятелски ръце бяха протегнати да я подхванат.

Карей стоя надвесен през перилото, докато се убеди, че жена му е в безопасност, след което се обърна към Анджело:

— По-добре си разкарай задника от кораба, приятелю! Ще потъне.

Анджело се огледа с тъга:

— Ей сега, мистър Карей, само да помогна на още един-двама. — И добави усмихнат: — Помнете какво ви казах за името си. — Когато ги срещна за пръв път, той им бе казал на шега, че името означава ангел, ще рече, който помага на другите.

— Помня. — Карей обхвана ръката на сервитьора в дланта си. — Благодаря ти. Никога няма да мога да ти се отплатя. Имаш ли някога някаква нужда, искам да се обърнеш към мене. Разбра ли?

Анджело кимна.

— Grazie 24. Разбирам. Моля, кажете довиждане на bella signora 25.

Карей кимна, прехвърли се през парапета и се спусна по едно въже в спасителната лодка. Анджело помаха за сбогом. Не каза на Карей, нито пък другиму за жестоката сцена в гаража. Не му беше времето. Може би никога нямаше да бъде. Кой би повярвал фантастичната история на някакъв си сервитьор? Спомни си една сицилианска поговорка «Пиле, дето много пее, свършва в тенджерата».

Бдението над покойника бе към своя край.

В розовото сияние на зората отвеждаха последните оцелели. Капитанът и аварийния екипаж останаха до последната минута на борда. После и те се спуснаха по въжета в лодките.

Докато топлото утринно слънце се катереше по безоблачното небе, кренът на кораба се увеличи още. В 9:50 той легна на десния си борд под 45 градуса. Част от носа бе под водата.

«Стокхолм» се полюшваше на около три мили разстояние. Носът му представляваше усукана маса метал. По омазнената водна повърхност бяха пръснати всякакви останки. Два разрушителя и четири катера на бреговата охрана стояха наоколо. Самолети и хеликоптери кръжаха отгоре.

Краят настъпи около десет. Единадесет часа след сблъсъка «Дориа» легна окончателно на десния си борд. Спасителните лодки, устояли срещу всички опити на екипажа да ги освободи от подемниците им, сега се откачиха и отплаваха сами. Около съда избухваха пенести гейзери, когато налягането изхвърляше останалия в корпуса въздух през илюминаторите.

Слънчевите лъчи грейнаха върху огромната кормилна плоскост и мокрите крила на двете шестметрови витла, тласкали гордо кораба през океаните. За броени минути водата погълна носовата част, кърмата се надигна под прав ъгъл и корабът се устреми надолу, сякаш засмукан от могъщите пипала на гигантско морско чудовище.

При потъването, в корпуса нахлу още вода, запълвайки стопанските и пътническите помещения. Налягането изтръгваше нитовете от метала с оня призрачен, почти човешки стон, който кара мравки да пролазват по гръбнака на подводничарите, току-що потопили кораб.

Съдът се носеше към дъното в почти същото положение и под същия ъгъл, в който потъна. На дълбочина седемдесет метра рязко спря, после внимателно полегна с дясна страна върху пясъчното си ложе. Въздушните мехурчета, измъкващи се от стотиците отвори, промениха обикновено тъмния цвят на водите около разрушения кораб в светлосив.